Feb 11, 2005, 10:34 PM

Страх 

  Prose
1238 0 2
6 мин reading
  Птиците пееха своите песни по клоните на хилядолетните дървета. Потоците бълбукаха радостно, а пчелите жужаха около току-що разтворилите се цветя, сякаш бяха крайпътни гостилници и всяка имаше своя собствена табела. Всяка табела беше украсена по различен начин – неповторима сама по себе си – жълти, сини, червени, лилави, зелени, розови - в тази дъга участваха всички цветове и техните нюанси.  
 Надписите... всяка кръчма си има надпис – къде по-хубав, къде не толкова – но тези надписи бяха удивителни. Не човешка ръка ги бе изписвала, бяха прости - с прости думи и смисъл, не насилваха пътниците да се спират пред тази или онази гостилница. Не... Пътници имаше много, а надписите бяха нещо като песен за душата. Да се спреш и да ги прочетеш - “Рай небесен”, “Не спирай”, “Светът е един” и още хиляди и хиляди – всички те носеха смисъл, надежда, любов. В някой имаше и мъка, други казваха “Обичам те!”.
 Рицар в бляскави доспехи вървеше по пътеката. Тя се простираше от началото чак до края на света. Той ходеше и се наслаждаваше на земния рай. Винаги го бе търсил, но не знаеше колко близо е до него. И най-накрая го бе открил. Толкова дълго преследвана мечта, толкова пъти сънуван блян. Струваше му се, че бе попаднал в нечий сън, не негов, защото отдавна не бе сънувал или не помнеше. Или в сънищата му идваха кошмарите на отминали битки. Сега... сега той беше попаднал в рая, нямаше го страхът, нямаше ги угризенията. Всичко бе толкова прекрасно!
  Той беше облечен в бели доспехи, преметнал снежнобял щит през рамо – дори мечът му беше бял. Излъчваше толкова силна светлина, че дори в мрака светеше. Или, може би, отразяваше светлината на звездите по такъв начин – като че ли я превръщаше в своя собствена.  Спря до един поток, за да си отпочине – и в “Рая” имаше нужда от отмора! Наблизо имаше малко езерце и рицарят съблече ненужните доспехи. С лек и плавен подскок се гмурна, като орел потапящ се във водата, за да извади от там риба. С тази разлика, че рицарят не излезе дълго време от езерото. Харесваше му да стои дълго време под водата, толкова дълго, колкото дробовете му успееха да задържат въздуха. Най-сетне главата му се показа над водата. С едно рязко движение я отметна назад, а дългата златно-руса коса последва движението и шляпна зад него. Като бич! Прокара пръсти през косата и се завъртя – усещаше нечие присъствие. Да! И този път усетът не го бе излъгал!  
 Тя бе най-прекрасното създание, което той бе зървал. Дори и в най-смелите си самотни нощи. Стъпваше, не носеше се по водата. Нейните стъпки не оставяха следа по водната повърхност. Помисли си, че бълнува, но не беше така. Тя беше реална – с дълга черна, като гарван коса, спускаща се до кръста;със стройна снага, като тънка топола; очите й бяха бездънни езера, в които той бе готов да се удави; усмивката и беше усмивката на боговете. Дрехата й прилепваше плътно по тялото , а краят и се влачеше по водната повърхност.  
 Какво стана по-нататък. Никой нищо не разказа. Бяха изтощени от дългите, прекарани в будуване часове. Бяха се сгушили един в друг на поляната пред езерото и си подаряваха по някоя, изпълнена с нежност, целувка.
 - Така и не разбрах името ти. – попита той, целувайки я нежно по челото.
 - Сигурен ли си, че искаш да го знаеш?
 - Само, ако ти искаш да ми го кажеш.
 - Въпросът е дали искаш да го знаеш? Аз не мога да лъжа, не мога и да казвам неща, които не са желани!
 - Как се казваш?
 - Моето име е Страх!
 - Ха-ха-ха! Шегуваш се. Шегуваш се, нали? – И гласът му леко потрепера.
  - Ето видя ли, че не те лъжа.
  - Но... но...
В следващия миг той стоеше изправен в своите бляскави доспехи. Наистина тя му се струваше странна и го караше да се чувства странно – някакъв дълбок страх изпитваше в нейно присъствие, но този страх не беше като другите. Странен, почти недоловим, загнезден дълбоко в душата, и си проправя път към него – бавно но сигурно.
 - Но ти ...Как можа така да ме излъжеш? Та аз ти дадох всичко от себе си! А ти така ... – не намираше думи да опише гнева си!
 - Ха- ха- ха- ха! Не ти ми даде, аз си взех всичко - с тези две ръце!
 - Аз си тръгвам! Не те искам повече! Не се доближавай....! – остави думите недоизречени.
 - Ха-ха! Мислиш ли, че толкова лесно ще се освободиш от мен?
 Не я слушаше. Обърна се и тръгна. Незнайно как тя се появи пред него – по-прекрасна от когато и да било – божествена! Той се обърна, за да се увери, че не сънува вече.
 - Няма да ме преметнеш с твоите номера. Много добре те познавам!
 - Нима?
Само за миг той изпита невероятен страх. Искаше му се да пищи, да не спира – такъв страх не бе изпитвал. Тя го привличаше! Беше единственото реално нещо – виждаше само нея и страха. Такъв прекрасен страх всеки би пожелал. Желаеше го и Рицарят. Желаеше го със цялото си сърце, дори повече от нея. А тя се менеше с всяко негово мигване. Очите меняха цвета си: зелени, сини, червени, кафяви, черни и пак сини. Най-накрая той се овладя, отблъсна я, сякаш и каза “Махай се!” и тя го послуша. Но всичко се повтаряше, отново и отново.. Незнайно от къде намерил сили, извади своя меч и замахна. Целият страх си отиде, и нея я нямаше. Помисли си, че я е убил. Не беше така. Тя пак се появи, този път по могъща отвсякога. Биха се в продължение на дни. Никой не отстъпваше, нито по сила, нито по желание за надмощие. Тя сменяше облика си след всяка “смърт”. Всеки път бе по- красива и по-силна от преди. Често го хващаше в капана на страха – ако не в него, то в капана на любовта, или в капана на съблазънта, на страстите... Тя беше навсякъде - в мислите и желанията му. Той успяваше понякога да се измъкне. Къде със силата на волята, къде с помощта на меча. Поредния удар с меч. Прониза я право в стомаха, тя изстена и се плъзна назад, падна на земята. В този миг той съжали, че я е убил. Та тя бе толкова прекрасна и могъща, достойна за негова жена. Защо се размекваше! Какви бяха тези мисли? Та нали желаеше тя да го напусне завинаги? В този момент тялото й се пръсна на хиляди песъчинки и от него излетя дракон. Велик и могъщ черен дракон... – как се бе побрал във това нежно тяло не му стана ясно, но Рицарят не загуби самоконтрол. Бе побеждавал хиляди дракони, змейове, стоглави лами. Каквито и други летящи гущери да се намираха под това небе, той ги бе срещал и ги бе премахвал. Такъв дракон обаче никога не бе виждал, нито някой разказваше приказки за него – бе огромен, черен с червени нокти, зъбите му бяха мечове, а на крилата му можеха да се издигнат замъци. - Ще се върна за теб – рече Страхът! – Помни ме, защото аз никога няма да те забравя! Един ден ще се върна и ти ще бъдеш мой роб! - Няма да те забравя! А когато се върнеш, бъди готов да срещнеш смъртта си! След тези думи драконът избълва струя огън и изчезна в небитието.
 Рицарят едва се спаси от пламъците. Отиде до езерото, изми се и изчезна, изгуби желание да остане в този рай. Казват, че след време станал крал. Имал много деца, хубава жена, влизъл във всяка битка без страх. Хората се чудели на това и му се възхищавали. Нарекли го “Безстрашният”. Но когато толкова остарял, че вече не можел да се защитава, страхът се върнал и го направил свой роб. Тогава великият и безстрашен някога крал, започнал да се страхува и от най-слабия полъх на вятъра.

© Димитър Попов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Бих казала.....харесва ми!!! Дълбоко, донякъде част от живота....тъжо, но хубаво... ДОБРО е !
  • Благодаря ви, милейди Елена!
    И вие имате един верен фен в мое лице.
    Много засмяна усмивка имате днес.
Random works
: ??:??