Глава 2

Слязох в подлеза и хвърлих поглед към фонтана – но нямаше никого. Разбира се, приятелите ми закъсняваха. Йоан не беше известен с познаването на часовника, а пък и другите не бяха особено точни. Въздъхнах с раздразнение, но се поколебах да се кача ли обратно горе и да слушам музиката. Все още бях напълно засрамена от очния контакт, който бяхме осъществили с музиканта. Със сигурност ме беше познал! Аз не бях лесна за забравяне, с класическата ми красота, правилни черти и дълга руса коса. Изведнъж се почувствах несигурна – може би всъщност не бях чак толкова красива и той не ме беше познал.

Песента свърши и подлезът потъна в тишина. Реших да седна на ръба на фонтана и да чакам приятелите си. Измъкнах телефона от ръката си и започнах да разглеждам социалните мрежи, опитвайки се да разсея вниманието си и да не мисля за тъмния музикант. Той не беше моя работа и трябваше да сляза на земята – ние с него нямахме нищо общо, освен вкуса ни за музика. Само дето неговият най-вероятно включваше и кючеци и много дрънкащи фалшиви или не златни бижута. Въпреки че не носеше никакви. Но пък той беше мъж. Замислих се дали мъжете роми също носеха злато. И да, май носеха. Объркана, се насилих да се съсредоточа над Фейсбук.

Телефонът се изплъзна от ръката ми, без да се усетя, и аз се стреснах, осъзнала, че някой го грабва за втори път от хватката ми в рамките на два дена. Вдигнах очи и видях пред мен слабата фигура на музиканта. Червенина плъзна през лицето ми.

– К-какво правиш?! – изненадана успях да промълвя.

– Толкова е лесно да го грабна и да избягам – каза ми той на перфектен български, с медния си глас.

– Не е лесно! – умът ми не можеше да измисли какво друго да кажа. Бях още по-смутена, а хората наоколо ни гледаха.

– Имате ли нужда от помощ, госпожице? – намеси се един от полицаите, които патрулираха в подлеза. Сърцето ми се разтуптя, а непознатият музикант ми даде телефона. Пъхнах устройството в дамската си чанта, която лежеше до мен, на перваза на фонтана.

– Не, не, той е мой приятел – разсмях се неловко аз и полицаят се отдалечи, въпреки че продължаваше да ни наглежда с периферното си зрение. – ъм… - обърнах се към музиканта.

– Спасяваш ме от полицията, а? – мъжът се усмихна широко. Имаше бели и хубави зъби, въпреки че бяха някак мънички. Стори ми се симпатично и аз усетих, че едва успявам да преглътна, тъй като гърлото ми беше пресъхнало.

– Имам нужда от вода – усетих, че казвам, преди да съм помислила.

– Ще ти взема – каза ми той и отиде до отсрещното магазинче. Загледах се, шашната, зад него. Бе оставил китарата си до фонтана, в калъфа ѝ. Защо ли винаги идвах в края на изпълненията му? Мъжът се върна с шише Горна Баня и ми го подаде, загледан в мен. – много си красива.

– Ъмм, благодаря – изчервих се.

– Как се казваш? – попита ме той. Усмихваше ми се лекичко, черните му очи ме фиксираха съсредоточено. Усещах как емоциите ми започват да бушуват – бях притеснена, но същевременно развълнувана и объркана.

– Лилия.

– Аз съм Стефан.

Той ми подаде ръка и аз я стиснах. Не, това беше напълно нередно, казах си мигновено и бързо дръпнах ръка от неговата. Това, което се случваше, беше някакъв абсурд. Аз да седя и да си говоря цивилизовано с… с представител на ромите. Не, не исках да имам нищо общо! Ами ако баща ми ме види? Ами ако приятелите ми ме видят?

– Дължиш ми два лева – каза мъжът, прекъсвайки мисловната ми паника. Зяпнах го.

– Моля?
– За водата.

Зяпнах. Ама разбира се, че щеше да ми иска пари! Гняв премина през сърцето ми.

– Водата струва по-малко от едно левче! – усетих, че съм се възмутила. Мъжът се ухили.

– Да, но услугата трупа лихва – усмихнат ми каза той.

Ококорих очи.

– Това е… - започнах аз.

– Айде де! – настоя той. Проклет… какво ли си бях помислила?! Той ми се хилеше, черните му очи ме фокусираха, докато усещах как се гневя още повече и не знам какво да го правя. След две секунди обаче той се разсмя.

– Шегувам се – каза той – леле, помисли, че съм сериозен, нали?

– О, боже…

­– Всичко наред ли е? – попита ме той, загледан в очите ми. Имаше наглостта да седне до мен на фонтана. Изведнъж се почувствах още по-объркана. Явно се беше пошегувал с мен, но аз дори не знаех, че ромите са способни да се шегуват. Сърцето ми щеше да изскочи от този настоятелен черноок поглед. Очите му бяха буквално огромни, и имаше дълги и гъсти черни мигли.

– Лили? – чух гласът на Йоан наблизо и рязко се обърнах, прекъсвайки очния контакт със Стефан. Гаджето на най-добрата ми приятелка бе на няколко метра от нас и ме гледаше фиксирано. Дойде до мен и ме хвана под ръка – хайде да вървим, момиче. Хайде, бягай оттука, пич!

Той явно си беше помислил, че Стефан ми досажда. Погледнах отново към музиканта, и осъзнах, че той ме наблюдава мило и някак замислено. Срещна очите ми и ми смигна, от което сърцето ми се разтуптя. Ококорих очи, а още по-широка усмивка изникна на лицето на мъжа.

Сега беше моментът, в който трябваше да се престоря, че Стефан наистина ми е досаждал, и да не издам какъв хаос от чувства бушуваше в душата ми на Йоан. Тайните ми чувства трябваше да си останат такива. Вдигнах високо брадичка и обърнах гръб на Стефан.

– Охх, мерси, Йоане, че ме спасяваш! – казах на всеослушание, докато се отдалечавахме.

– Чакай, Лилия! – прозвуча мекият тембър на музиканта зад мен. Застинах на място, но Йоан се опита да ме дръпне, преди да чуе следващите думи – забрави си телефона!

Шашната, се обърнах рязко. Стефан държеше в ръка мобилния ми телефон – зяпнах го, стъписана. Бях сигурна, че беше в чантата ми.

– Как… - тръгнах да казвам, сетне тръснах глава ядно и грабнах телефона от ръката на музиканта – благодаря.

Обърнах му гръб.

– Как можеш да си оставяш телефона… - започна Йоан, докато се отдалечавахме, сетне усетих как ме гледа съсредоточено – чакай, откъде оня мангал ти знаеше името?

Изчервих се, а думата ме подразни.

– Няма сега да говоря за това – смутена казах.

– Провери си и другите вещи – каза ми Йоан. Аз отворих чантата си – всичко останало си беше на мястото. Аз обаче бях сигурна, че след като полицаят дойде при нас, аз пъхнах телефона в чантата. Вярно, не ѝ бях обръщала никакво внимание и може би… този Стефан е бръкнал в чантата ми и беше измъкнал телефона ми, само за да… за да какво? Телефонът беше скъп, много скъп, и той можеше съвсем спокойно да офейка с него и да го продаде. Но той не го беше направил.

Беше го взел от чантата ми, само за да ми докаже, че може да го направи?!

Аз не ценях мъжете, смятах, че всичките са глупави. Никой мъж не беше разтуптявал сърцето ми досега. Всичките ми се виждаха под нивото ми. Тогава защо този Стефан успя да ме притесни и да ме накара да се смутя? Йоан и аз се качихме горе, оставяйки подлеза зад гърба си.

– Няма ли да изчакаме и другите? – попитах.

– Ще им пиша, че ще ги чакаме в кафето – каза ми Йоан, кафеникавите му очи ми се усмихнаха – само дай да видим къде да седнем.

Не след дълго си избрахме поредното кафене на Витошка и се сетих за вчерашната случка и как за малко да се простя със скъпия си телефон. Реших да държа чантата си още по-близо, изведнъж изнервена. Йоан измъкна телефона си и се зае да пише, а аз разгледах мнозинството, което се разхождаше по обед в събота по булеварда. Всички бяха разнообразни и различни, имаше и двойки, семейства, кучета… гледах ги и не можех да ги видя както трябва. Виждах само две черни очи с дълги тъмни мигли. Свих устни, ядосана на себе си.

– Всъщност… - заговори ми Йоан, след като сервитьорката взе поръчките ни – другите няма да дойдат.

– Защо? – учудих се аз, стъписана.

-Излъгах те, Лили – каза ми Йоан и се вгледа в очите ми, а аз още повече се учудих. Изведнъж обаче в сърцето ми се прокрадна неприятно съмнение. – исках да остана насаме с теб.

– Защо? – повторих, в гласа ми се дочу враждебна нотка, която обаче Йоан, като всеки мъж, не забеляза или пък не успя да разшифрова. Нима щеше да се опита… той протегна ръка през масата и сложи длан на моята. Сърцето ми потъна и в мен пламна гняв.

– Йоане, какво правиш? Ти си гаджето на най-добрата ми приятелка! – ядосана казах. Йоан сви рамене.

– Е, и? Тя няма да разбира… но… луд съм по теб, Лили. Винаги теб съм те харесвал. Тръгнах с Деси, само за да се добера до теб – каза ми мъжът.

Той все още държеше ръката ми. С Деси бяхме много близки и аз никога не бих я предала. Явно Йоан нямаше и представа какво означава приятелството. Дръпнах ръката си от хватката му и го изгледах с възможно най-гневния ми поглед.

– Моля те, Лили – настоятелно ми каза той – иска ми се да ми дадеш шанс.

– Никога, глупако! – ядосана, скочих от стола си – аз няма да причиня такова нещо на приятелката ми!

– Знам, че и ти ме харесваш – той също стана от стола си, заобиколи масата и дойде пред мен. Аз усещах, че треперя от гняв. Принципно бях много емоционална, и в момента емоциите ми заплашваха да изпепелят ума ми от ярост.

– Това са глупости! Не те харесвам, Йоане, Деси те обича! Тя не спира да говори за теб, непрекъснато! Не можеш да ѝ го причиняваш…

– Стига, казах ти, не е нужно тя да знае. Само ние двамата ще знаем. Но аз наистина те ценя. Ти си толкова красива, умна, талантлива… искам те, Лили. Искам да те докосна, да те целуна, да…

Отвращение закипя в организма ми. Отстъпих крачка назад от предателя.

– Никога повече не ми говори подобни неща!

Взех чантата си и разстроена, избягах от кафенето, оставяйки Йоан. Тръгнах с бърза крачка надолу по Витошка, ужасена от случилото се, гневна. Опитвах се да реша дали да се обадя на Деси и реших, че веднага ще ѝ съобщя, независимо, че това щеше да я нарани. Тя не трябваше да си губи безценното време повече с Йоан.

Не бях изминала и десетина метра, когато Йоан ме настигна и някак грубо ме дръпна за китката. Обърнах се към него, гледайки го с широко отворени очи.

– Остави ме, Йоане!

Очите ми се насълзиха, когато си спомних, как Деси ми споделяше плановете си за бъдещето с този мъж. Бяха се запознали във фитнеса и тяхното бе сякаш любов от пръв поглед. Не след дълго вече бяха заедно и имаха връзка вече много време. Тя си мислеше, че двамата ще се оженят и че това е любовта на живота ѝ.

Йоан ме държеше здраво за ръката.

– Не, няма да те оставя – настоя той – обичам те, Лили, не разбираш ли?

Издърпах отново ръката си от неговата – очите му изглеждаха свирепи, изведнъж. Стъписана и изплашена от погледа в очите му, почувствах, че сякаш не го познавам, въпреки че много пъти бяхме излизали заедно с Деси и останалите. Побягнах по Витошка, на високите си токчета. Нямаше да успея да избягам от проклетника с тези обувки.

– Лили! – извика зад мен Йоан.

Тичах с всички сили, надявайки се да не си счупя крака. В училище бях една от най-добрите атлети – бягах наистина бързо, тялото ми бе силно и тренирано. Въпреки токчетата осъзнах, че Йоан може би ще се затрудни да ме настигне. Пресякох на червено светофара на Съдебната палата и продължих да тичам, като метнах един поглед над рамото си. Хората ме поглеждаха, но никой не се притече на помощ на една разплакана, бягаща млада жена. Защо никой не се намесваше?

Йоан все още ме гонеше. Не ме беше настигнал още, но аз усещах как издръжливостта ми се изчерпва. Бях по-добра в краткия спринт, а не в продължителното бягане. Въздухът ми свършваше. Не знаех дори къде отивах, а и нямах време да измъкна телефона си от чантата и да се обадя на някого. Реших, че ще се опитам да избягам в подлеза и да помоля полицията да ме защити. Насочих се с всички сили към подлеза на Сердика.

– Лили, спри! – викаше зад мен Йоан – моля те, дай ми шанс!

Слязох на бегом в подлеза, само за да осъзная, че полицаят от по-рано днес го нямаше. Трескаво се огледах – къде беше, по дяволите, служителят на реда?! Продължих да тичам, променяйки плана си – щях да вляза в метрото.

Очите ми намериха Стефан, който си седеше там, където го бях оставила, и той стана от фонтана, като ме видя. Намръщи се, объркан за момент, а аз хукнах право към него. От устрема си се блъснах в него, преди да успея да спра. Той миришеше странно – на някакъв особен парфюм, който не ме подразни, но пък и беше някак остър за ноздрите ми. Опитвах се да наваксам с въздуха и бързо се дръпнах назад от музиканта.

– Какво има? – попита ме той, учуден – защо тичаш сякаш дяволът те гони?

Обърнах се назад и видях как Йоан слиза по стълбите, тичайки. Изтръпнах цялата от погледа на лицето му – един такъв обсебен, изкривен, сякаш Йоан не беше на себе си. Дробовете ми пищяха за въздух. Погледнах към Стефан, който бе по-висок от мен с около педя. Той срещна очите ми, сетне погледна към Йоан.

Приятелят на Деси се спря на около два метра от нас, задъхан и гневен.

– Не трябва да правиш така, Лили! – каза той, едва поемайки си въздух – за каква се мислиш? Да бягаш от мен!

– Стой далеч от мен, Йоане!

Йоан се намръщи, яростен. Явно не беше свикнал да го отрязват, или пък беше откачил по някаква странна причина от моето несъгласие с аферата, която бе планирал.

Погледнах към Стефан, който бе намръщил лице в посоката на Йоан.

-Помогни ми – прошепнах аз.

Стефан ме погледна, сякаш изучаваше изражението ми, сетне върна вниманието си към Йоан, който вече бе възстановил дишането си и идваше към нас с твърда крачка и решителен поглед. Стефан пристъпи една крачка напред от мен и аз се прикрих зад гърба му, изнервена и изплашена.

– Махай се от пътя ми – изръмжа Йоан.

– Хайде да се разберем по мирен начин – каза Стефан със спокоен глас – не искаме да се бием.

– Казах да се махнеш от пътя ми! – почти извика Йоан. Очите ми се пълнеха със сълзи от ужас – това не е твоя работа. Това е моето момиче!

– Не е вярно! – извиках иззад гърба на Стефан – не съм ти никаква, Йоане, долен предател такъв!

Йоан изкрещя нещо, което не разбрах, и скочи напред към нас. Стефан обаче някак избегна нападението му и го удари в лицето. Йоан не го беше очаквал и отстъпи крачка назад, а около нас започна да се събира тълпа, сякаш бяхме забавно зрелище. Стефан все още стоеше пред мен.