Страхил беше последен курс детска педагогика. Когато беше на девет години, родителите му загинаха при автомобилна катастрофа. Останал
съвсем сам, социалните го изпратиха в дома за сираци.
Един ден, към седем вечерта, реши да се поразходи. Наблизо имаше парк с храсти и дървета. Тръгна по пътеката. Някой изсвири с уста.
Из храстите изскочи рунтав пес. Момчето понечи да избяга, но песът
направи два подскока и се намери пред нозете му. Подгъна лапи и
ги допря до тях. Изневиделица изскочи хлапе на неговата възраст. Страхил погледна към него и в очите му се четеше любопитство. Хлапето спря и го заговори.
- Това куче е мое. Тръгнах да го разхождам, а то се откъсна от мен и
побягна.
- Много се изплаших като го видях, че тича срещу мен. Но като легна до краката ми, се поуспокоих. Знам, че никое куче не ляга пред непознат. Особено ако има стопанин - изрече Страхил.
- Тъй е. Как се казваш?
- Страхил.
- А аз Павел. За пръв път ми се случва моето куче да направи това. ...