Днес влезе за трети път в книжарницата. Първият път беше преди десетина дни. Тогава си купи светена вода, трябвала му за процедурите, които му били препоръчани от една гадателка, лечителка или нещо такова. Защото напоследък личният му живот не вървял добре. Бил без работа, нощем сънят му бил неспокоен, а тази добра жена му дала надежда, само трябва да си мие лицето и очите три пъти дневно с водата. И други неща му била казала, но за тях не се осмели да ми разкаже. И сега го гледам, висок и слаб, на възраст около тридесет, както сам беше ми казал при първото си идване. Облечен във вехти дрехи, с разгърдена риза и панталон, ветреещ се около глезените. Обул е изкорубени обувки, виждат се шарени плетени терлици над чорапите. Пръстите на ръцете му са възчерни, не че са мръсни, но такива изглеждат. Бяло, леко небръснато лице, хубави зъби и разрошена кестенява коса, която не е виждала гребен.

          - Имаш ли бял тамян веднага ме попита.

          - При мен нещата взеха да се получават – така ми каза с плаха усмивка.

              Нали знаете едни хора, как се разтварят в срамежливостта си ли, или в това, да не би да си помисли събеседникът им, че много им е тръгнало в този живот…

               Чувствал се по-добре. Вече усещал вкуса на храната, защото преди всичката тя му се събирала като някаква топка в стомаха. И по-ведър му се виждал вече деня, така ми каза…

            - А онази жена много ми помага, не, че я хваля, но такива използвачки има, попадал съм на тях, само гледат да ти вземат парите – после извади левче и прибра пакетчето тамян в джоба на извехтялата си шуба.

               - А при Вас как са работите, наред ли е всичко – премина на Вие той, явно не може още да се отпусне съвсем.

               - Благодаря, добре съм- отвърнах му аз и след малко заедно излязохме навън. Слънчев, ясен ден, пролетта все още е далеч, но се чува гласа на птичките, които като нас нямат търпение тя отново да дойде.

               - Къде си на квартира- попитах го, първият път ми беше казал, че е от село Страхилово.

                И тогава разбрах, че се надявал на работа, обещали му на две места, но трябвало първо да дойде пролетта. И за онзи човек, който го карал да си продаде единия бъбрек зад граница, и за него ми разказа. Но трябвало да делят наполовина, ще му останат все пак около две хиляди лева, това ми разказа, явно вече съм му спечелил доверието с нещо. Или пък просто иска някой само да го изслуша…

                - Ааа, така не бива, все нещо ще се уреди, млад си, имаш вяра, понякога трябва малко време – така му рекох.

                   Той се съгласи с мен и ми каза да си остана със здраве.

                 - И се обаждай – леко извиках зад гърба му, беше поел в някаква посока, която само той си знаеше накъде ще го заведе.

                 И защото не му запомних името отпреди, кръстих си го Страхил, Страхил от село Страхилово. И ми се искаше да ме чуе, как си говоря на самия себе си…

                 - Страхиле, не се страхувай, моето момче! Бъди смел и вярвай, че и за теб ще дойде пролетта, после лятото, после есента.

                 - А зимата, тя все още е толкова далечна за теб, макар, че навън вечер си става студено. Навярно и в квартирата, където си отседнал, не ще да е много топло.

                 - Но пък ако пазиш малката топлинка, която имаш в себе си, може би и моят страх за теб ще е напразен. Защото  кой знае, дано един ден тази топлинка стопли не само твоята душа, нали всички ние се нуждаем от това, да не сме сами.

                      С какво пък ти, Страхиле, от село Страхилово, ще си по-различен…!

                30.01.2018.                                 Любомир Николов