Понякога цялата на части ме разглабяш и се чувствам сякаш съм машина. Понякога от цялата болка ме избавяш и претръпвам към тази борба и мъка неутолима. Понякога едва събирам сили въздух да поема. Понякога е скършено във мен сърцето. Понякога ме виждаш толкова студена. Но аз не спрях да те обичам.
Обичам те на приливи и отливи, и тъй силна, и тъй сломена. Обичам те намръщено и мълчаливо, преглътвайки думите, които искам да изрека. Обичам те, знаеш го. А аз знам, че ще замълчиш. Обичам те, страхливецо - ти, който ме изпрати на върха. Трябва ли всичкото щастие, което ми даваш, да заплащам с двойно повече тъга? Трябва ли от всичко да се отрека, че да видиш в мене тази жена, която ти предложи цяла вечност, своето сърце и душа, а ти ги прие за даденост? Трябва ли да застана срещу целия свят, и нима вече не го направих? Нима вече не ми отне най-ценното? Нима ледените блокчета в мен не разби? Нима не ме направи на пепел и от пепелта не ме издигна?
И какво се очаква да направя, след като ми даваш много, но двойно повече взимаш? Какво се очаква да сторя, когато всеки път си толкова различен? И как бих могла още да издържа по този начин - сега съм щастлива, нощем ще роня сълзи за любовта? Сега ме прегръщаш, а после ще пуснеш рязко моята ръка?
Как се предполага да живея и как се предполага да продължа? Как да вярвам в нещо, как чувствата на глас да изрека? А как искам да крещя. Да счупя нещо, да те ударя, че да те заболи. Нужна ти е малко болка, която да тръни в твоите гърди.
Обичам те, страхливецо. По-смела съм от теб, нищо, че жена съм. По смела съм от теб - не ме е страх със сърцето си истински да обичам!