Пак си тръгваш. Викам след теб. Не се обръщаш...
Стреснато отварям очи. Лежа по гръб. Трескаво те търся с ръка в леглото. Тук си. До мен. Отново е било само сън. Дяволски реален сън. Опитвам се да не те събудя. Бавно се измествам на една страна и се вглеждам през големия прозорец. Да, красиво е да живееш във висока сграда в центъра. Има невероятна гледка. Особено нощем. Но не това виждам аз. В съзнанието ми препускат миговете, които току-що бях видяла в главата си.
За поредна нощ сънувам едно и също. Беше ми ядосан, карахме се, а накрая просто си тръгна. Затръшна вратата. Тичах след теб, тичах с все сила. А ти вървеше и все пак беше по-бърз от мен. И все пак не те настигах. Напротив, ти се отдалечаваше. Беше невъзможно да те стигна. А най-лошото… дори не се обърна. Не спря, за да се върнеш при мен. Просто ме остави.
Затварям очи, силно ги стискам в нескопосан опит да прогоня мислите си. Безполезно е. Те са си там. Подсъзнанието ми вътрешно се превива от смях. Че коя съм аз, за да спра ...