"Страхът е срамно нещо." Мислеше си дядо Страхил, загледан в далечните хълмове обагрени в златистите цветове на залеза. Дали заради името му, което въпреки че му бе скъпо така, както дядо му, който някога го бе носил, му се струваше някак унизително, дали заради сантименталност, която всячески уж избягваше, дали заради нещо друго, умът му често бе спохождан от тази мисъл. В съзнанието му изплуваха стари детски спомени (в такива мигове, винаги се изненадваше че те все още живеят в главата му, и още повече – вместо да избледняват с годините, те като че ли ставаха все по-ярки с всеки изминал ден).
– Страхльо, страхльо!... Сигурно са ти дали това име знаейки какъв бъзливец си! – ухиленото лице на малкия. Стоян – напето и нахално дете, изникна така ярко пред очите му, сякаш се бе запечатало там едва вчера – ето, виж ме, аз вече се изкатерих на дървото и стигнах върха, а ти все – още седиш долу и се мъчиш да достигнеш клона! Ха-ха!
Страхил винаги бе бил дребен на ръст, още от дете. Въпреки ч ...