Страната на абсурдите
Мама зави малката Ани с юргана и седна до нея. Погали я нежно по челото и ù рече:
- Време е за сън, мила – усмихна ù се тя.
- Искам приказка – рече малкото момиченце.
- Каква?
Анито се замисли за малко, след което се усмихна и каза:
- Разкажи ми за някоя вълшебна страна, мамо.
Мама също се замисли за малко, след което кимна.
- Мисля че знам една такава.
- Разкажи ми я, моляя – въодушевена беше Анито.
- Добре...
***
Имало едно време една страна далече на изток. Наричала се България. Тя се намирала на един голям полуостров с много планини, реки и равнини. Тя не била много голяма, но била много, много стара. През дългата ù и велика история много могъщи крале я управлявали. Ала дошла една пагубна година, когато от юг се долетял грамаден и могъщ змей. Той имал множество глави. На всяка от тях имал по един голям мустак и по един червен калпак с пискюл. Змеят носил името Османа. Бил непобедим и завземал град след град.
Тогавашният крал предприел бързи мерки, за да победи змея и разделил държавата на три, за да може по-лесно да го победят. Ала за съжаление, след дълга и изтощителна битка, той надделял. Османа поробил целия народ и над държавата надвиснал мрак и забвение за цели петстотин години. Годините минавали, българите откъде ли не търсили помощ, но никой не смеел да се обърне срещу змея. Най-накрая обаче един велик герой се решил. Името му било Рус Сибирски и идвал от студения Север. Той се осмелил да нападне Османа и се повела дълга и изтощителна битка. Накрая обаче победител бил войнът и освободил България.
Дошли мирни години. За съжаление обаче и те не продължили много дълго. На запад започнала да се заформя зловеща и епична битка между тамошните крале и държави. България също трябвало да се включи. Ала вместо да застане на страната на Рус Сибирски, тя се обединила с една друга държава и нейния цар. Името му е забранено за изричане, затова не мога да ти го кажа. За съжаление българите били разгромени, както и безименният крал от Рус Сибирски. Той бил бесен на България, защото го предала и се обединила с врага му. За да ги накаже, той възкачил на българския престол негов крал, който да му служи вярно и да го подкрепя.
Този крал управлявал дълги години. Били времена на мир и благоденствие. Ала едно нещо плашело българите. Носели се слухове, че той бил магьосник. Всеки, който кажел нещо против него изчезвал ей така – безследно. Ала и времето на негово управление свършило. Той бил свален от власт от едни нови крале, които искали да вземат България за себе си. Те били облечени в черни брони и се возели в лъскави колесници. Имали много мазна и тлъста сила, както невероятна сила на говорене. Те победили стария крал и му взели престола, а него хвърлили в тъмницата. Те управляват България и до днес. Носят още по-лъскави черни брони и модерни колесници. Даряват страната със своето благоденствие и благословия. При тях всичко е общо и най-вече парите. Парите на народа са и техни пари.
Анито обаче прекъсна мама.
- Мамо, разкажи ми нещо за българите. Какви хора са били?
При това мама се усмихна и продължи да разказва:
- Ами, дъще, българите са много силен и умен народ. Те са много търсени от другите народи по света, за да ги вземат за работа. Имат невероятна сръчност в брането на домати,малини, ягоди и много други такива неща. Обичат и пътешествията. Някои сами ходят в чуждите страни, за да събират ненужните метали и да ловят гълъбите из градовете, които пречат.
Също така са и много толерантни. Който и да ги нарани винаги му дават втори шанс. Без проблемно могат да оставят някой да ги мачка цели двадесет години и чак тогава да се осъзнаят и да се вдигнат на бунт.
А и са много силни. Някои българи, за да покажат силата си дори взимат и се снимат в различни пози с техни национални исторически герои. А някои дори обиждат героите, за да покажат че са по-смели от тях и ако искат, биха могли да постигнат повече.
- А ти ходила ли си в тази страна, мамо? – рече Анито.
- Даам.
- И виждала ли си тези крале?
- Виждала съм ги и изглеждат като истински крале. А имат и много опияняващи гласове - за дълго могат да те омаят с думите си.
- Значи са магьосници? – възкликна Анито.
Мама пак се усмихна.
- Може да се каже. Всеки път успяват да се измъкнат някак си – това го рече по-скоро на себе си – Нещо друго искаш ли да ти кажа?
- Някой ден искам да живея там, мамо.
Мама се усмихна и я погледна с мил поглед.
- Като пораснеш може и да стане.
- А вие с тате защо събирате дрехите ни в куфари? Ще ходим ли някъде?
Мама погали нежно дъщеря си по бузката.
- Утре отиваме на пътешествие.
- А, къдее? – учуди се момичето.
- Ще ходим в Америка, мила моя.
Лицето на момичето изразяваше пълно недоверие на казаното.
- Наистина ли?
- Наистина.
Анито се намръщи.
- Но аз съм на училище утре, мамо.
- Не се безпокой за това – рече ù мама – Няма да ходиш повече в това училище.
- Ама защоо?
- Ще те запишем в ново в Америка. Не искаш ли?
Анито завъртя отрицателно глава, а очите ù леко се насълзиха.
- Не искам. Не искам да се разделям от Елито и Катето...
Мама се протегна и взе нежно в своите обятия дъщеря си. След това я целуна по главата.
- Миличка, няма как...
- Ами баба? – подсмъркна момиченцето – Тя ще дойде ли?
- Не, тя ще остане тук. Когато се връщаме от Америка тя ще ни посреща.
Анито се притисна силно към майка си и започна да подсмърча.
- Но аз искам и баба да дойде. Тя много ще ми липсва...
- Ох, миличката ми – простена мама – На всички ни ще липсва, но в Америка ще живеем по-добре. Нали искаше на море?
- Мхм – подсмъркна пак Анито.
- Като отидем там често ще можем да ходим. Ще ти купувам и по-хубави роклички и ще ходим по магазините.
- Ами болните хора? – рече дъщеря ù – Какво ще правят без вас с татко? Нали вие се грижехте за тях в болницата.
- Други доктори ще се грижат за тях, когато нас ни няма.
Анито замълча. Сякаш вече не се сещаше с какво да протестира срещу внезапното заминаване.
Мама я отръпна от себе си и положи ръцете си на нейните малки бузички. Погледна я в красивите, по детски му наивни, очи, които сега бяха насълзени и рече:
- Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.
Анито не каза нищо. Мама я прегърна още веднъж и отново я сложи да легне.
- Заспивай вече. Утре ще ставаме рано.
Момичето само кимна мълчаливо и се обърна на другата страна, за да заспи.
- Лека нощ, мила моя. – нежно й продума мама.
- Лека нощ, мамо. – тихичко промълви Анито.
Мама стана и отиде до вратата. Спря се за миг и се загледа в детето си, което утре щеше да раздели от целия му познат свят и от най-близките му хора. Тя завъртя безпомощно глава, загаси лампата и затвори вратата.
- Тази държава наистина е абсурдна!
© Виктор Табаков All rights reserved.