Днес ще те отведа в „Страната на чудесата”,

ако не ти харесва, просто излез…

Но ако ти хареса, оставаш завинаги… И в това е уловката!

  Получаваш възможност да надникнеш в това, което ме спасява от реалния свят…

Обръщам се и потъвам във въображаема врата в стената.

Ти се питаш: - Къде отива?!? - Истината, е че и аз не знам…

Бягам!

Бягам от всичко… и всички… От теб… и от мен самия!

Питаш ме: - Защо го правиш? - Казваш ми: - Вярвай в мен!

Как да ти повярвам, когато не вярвам на самия себе си…

Само там, зад онази въображаема врата, се чувствам защитен.

Само там…

Събличам всички мисли, всеки упрек… Всяка болка… и оставам само аз…

с голата си същност… И тогава изпитвам най-силен ужас…

  Лъжите на хората, които съм обичал, и жестокостта на хората, които не познавам,

ме докараха до тук. Ето това се случва, когато раздадеш себе си докрай.

Превръщаш се в наранено и хищно животно, толкова вглъбено в това да пази

белезите и старите си рани, че не оценява това, че някой иска да му помогне… 

Това съм аз… И е лъжа, че времето лекува! С времето става по-зле…

  Ето ме… Потънал в мрак… Давя се в мисли… Ти стоиш на брега и ми подаваш ръка, а аз се боя да я поема. Не знам дали ще ме спасиш или ще ме погубиш?!? Парадоксът е в това, че ако не ти подам ръка, ще се удавя… А ако ти подам, ти можеш да ме убиеш… Лудост е… Знам… и тази лудост ме съсипва…

- *Секретарят* - Не съм у дома, оставете ми съобщение! *Пийп*

- Ей… Аз съм… виж… Случи се нещо… и… Не знам…

Не мога да го обясня по телефона…. Имам нужда от теб!
Ммм… Когато чуеш това… Когато чуеш това, просто ела, става ли? Добре, Чао!

 Ти така и не дойде… и това беше началото!