Любовта идва ли с времето? Пита се Алиса... отпива от чашата си чай и все повече и повече осъзнава колко лошо се е припознала. Ами така е, като желанието да срещне лудия си Шапкар остави разума и в златна музикална кутийка. Която в последствие се отвори и зазвуча мелодията на страха, угризенията и недостатъчността. И сега не може да си избие тази мелодия от главата, постоянно си я тананика. Да чака ли хипотетичните чувства, които далеч не притежава, или да зареже всичко и да продължи да се бори за щастието си? Ако я чуе Чеширският котарак, сигурно ще ù се изсмее. Той винаги ù се смее. Казва, че ако не си се представя женена за въпросния герой, няма смисъл да е с него и останалото са излишни драми. Ах, ако ставаше така. Пустият ù разум да си беше останал в кутийката. Той е виновен, защото не иска за пореден път да обвинява сърцето си. И на него му е писнало от нея и е спряло да обича. Само се вълнува, като види някой друг бял заек как притичва през пътя му. Но вече не му се ще да го проследи, изтощено е. Тя го оприличава на Хъмпти Дъмпти... всеки път го намира на ръба на някоя висока стена и го спасява от счупване. От повторно счупване. Та идва ли с времето любовта? Задава отново въпроса си Алиса, усещайки, че пак се е отклонила от темата... И от там се чу гласът на лилавия ù еднорог - "Любов не идва, идва привързаността и ти започваш да си мислиш, че е любов." Отново е прав, а никога не го слуша. И той се сърди. Как да каже на припознатия герой, че вече не го иска в приказката си? Хъпти-дъмптестото ù сърце не го позволява. При всяка такава мисъл ù се обажда и чувството за отговорност, спомените ù, когато на нея са ù го казвали... Как? И в момента Страната на Чудесата ù се струва тясна и тиха, притихнала. Чакаща нещо от само себе си да се промени. Да се затвори за излишни герои и да чака само този, който е предначертано да заеме мястото си там. Но, уви, Алиса знае, че това е невъзможно. Нищо, че в приказките няма невъзможни неща. Въздъхва и поглежда слънцето, само то ù вдъхва наслада в тези снежни дни. Ако можеше да го допусне в себе си и да е само слънце и топлина... щеше да е повече от вълшебно. Вълшебно... тази думичка Алиса най-много обича, но все по-малко използва. Чудесата се увеличават, но не са вълшебни. И в чашата ù с чай дори липсва вълшебство. Оставя я на дървената масичка и затваря очи.