(Въз основа на действителен случай)
Не знам защо така – нооо!
… от невръстна възраст съм си една голяма странница. Какво ще рече това ли? Да речем, че в реалния свят има някой отчайващо сложни за разбиране от страна на обикновените хора неща. Аз обаче за същите тези неща почти веднагически намирам много прости обяснения.
И обратно!
Има неща, които според всеки средно статистически човек са безкрайно естествени и супер лесни за обяснение или за правене.
Обачеее…
Е те точно над тях аз се мъча като грешна дяволица с години. Но и колкото и години да минааха от както съм го разбрала това, нито мога да ги проумея, нито мога да ги преодолея! Особено що касае някакви си действия свързани лично с мен.
Ето!
Едно от тези неща е, че не знам след като съм се родила на този свят, с какво мога да бъда полезна. Както за себе си така и за хората около мен. Може би това идва от факта, че по никакъв начин не мога да си обясня, как и защо съм такава каквато съм. Както и още не не съм разбрала от кога до кога и най-вече защо все на мен ще се случват тези неразбираемости.
Примерче!
Когато бях много малка не разбирах защо видите ли - деца малки колкото мен се стряскат и плачат от това или онова. Нито пък схващах защо същите тези мои връстници се смеят на неща, които за мен са някак си непоносимо страшни. Навярно именно и по тази причина с тези мои връстници ми беше много, ама много нетърпимо скучно.
В замяна на това почти идеално усещах поведението на възрастните. Дори някак си предчувствах какво ще последващото им действие в тази или онази ситуация. Било като отговор на това или онова мое поведение. Било като тяхната реакция за нещо случващо се около нас. Може би за това ми бе много по-лесно, а и много по-интересно да си контактувам с по-големите от мен.
Такааа…
Нозначи ми идва времето и влизам в пубертета.
Вътре докато съм в тини хормоналното торнадо - то е ясно.
Бурите, броженията и отклоненията от нормите на нормалното - то си в реда на редиците. Обаче идва и другото време. Когато излязох от циклоните на хормоналните си урагани. И тук вече не знам как, и не знам защо, но нещата се обърнаха на сто и осемдесет градуса. В смисъл спрях да разбирам възрастните и започнах да усещам какво мислят, чувстват и искат малките деца. При това без дори да ми проронват думичка или да ми трепнат с жест.
Поглеждам детето къде за секуда до три в очите и хоп - готово.
В смисъл вече знам почти с точност, не само какво мисли това дете. Нооо... И какво най-вероятно ще направи при тези или онези обстоятелства. Но пък колкото и да е чудно въпреки положените от мен неимоверни усилия така и не успявам да открия, ама хептен никакво си обяснение потези си недоумения!
Може би поради всичките тези мои метаморфозии дълги години си ходих немила недрага и недоразбрана от никого. А и най-вече от самата себе си.
Но пък някъде в този период наякъде из дълбокото в мен изплува една мечта:
„ Някой ден! Било то мой връстник! Било то по-голям от мен човек! Било то невръстно дете! Да се появи от някъде си! Било то в съня ми. Било то у дома. Било то на улицата. Или дори на работа… Но някак си да застане пред мен и дори и да е по незнаен за моите разбирания начин да ми помогне в обясненията около тези мои талази от самонеразбирания. Както и относно купищата от други неяснотии, въртящи се в мен и около мен.
Тук по това направление тежкото бе, че преследвайки тази си мечта отделях прекалено много време за справяне с въпросните ми главоблъсканици. Но в края на краищата всеки път стигах до едното му мъгливо никаде.
Когато обаче завърших гимназия - сякаш до някъде му хванах цаката. Записах се да уча две висши на веднъж – филология и икономика. А понеже едната материя няма нищо общо с другата се налагаше да чета яко.
По този начин нямах време да се занимавам нито със себе сиии…
Нито със притесненията си…
Нито със задълбочените търсения на някакви си неоткриваеми отговори...
Такаааа….
Ама то нали всяко начало си има и край...
Чеее….
Къде месец след като завърших тези си висши и хоп - пак ми се появява онова пустото свободно време.
Нооо…
Аз отново намерих изход. Хващах се да работя какво ли не. И то по възможно с колкото се може по-голяма натовареност. Но нали след пубертета трудно се разбирам със зрелите като мен хорааа…
Иии….
Може би по тази причинааа…
Малко трудничко мелех служебното брашно - както с колеги, така и с началници.
Съответнооо…
Много често ми се налагаше да си сменям работата.
Но и с това свикнах!
Та такааа…
Минава времеее…
Много от нещата не са точно както на мен ми се иска да сааа…
Но пък изведнъж за всичкото това рязко започа да не ми дремеее…
Един ден една моя позната ми споделя, че попаднала на някакъв шемет, който правел прегледи на енергийната система на хората. При това безконтактно. В смисъл от разстояние. Съответно пусто женско любопитство три дружки изявяваме желание. Човекът ни дава дати и час за прегледите. Ама то нали страх лозе пази… Малко преди прегледа на първата трите грации си правим конферентна връзка, отдавайки се на клюкарско одумване:
- Тоя май е по-луд от нас трите взети заедно – киска се Първата.
- Ми той ако е нормален няма да се занимава с това. Щеше да е я шофьор, я градинар, я асансьорен техник – намесвам се аз.
- Е защо пък трябва да е точно техник или давещ се в изобилния си наивитет общак? – репликира първата.
- Ми какъв да е? – хиля се ехидно Аз.
- Ми например може да е директор на зеленчукова борса? Член на надзорен съвет в банка, или пък някой компютърен магнат? – подхваща Втората.
- Да бе - да! Бнакер, магнат, директор. Дрън дрън! Май ти се щенка – а?! – отново се намесвам аз.
- Еее… Че какво пречи! Това са все хубави желания – обобщава Първата.
- Ахаа… Защо пък да не е белия принц, казващ истини на хората и спасяващ ги от злините – а?! – подкача я Втората.
- Истината е, че не знаем какъв е! Какво може! Как го може! И дали изобщо го може! – отново се включвам аз.
- Така е! – съгласява се Първата.
- Значи след като го пробваме ще си говорим пак – вземам твърда позиция аз.
- Щом само ще го пробваме съм съгласна! – хихика мръснишки Втората.
- И аз! – през смях потвърждава Първата.
И такааа…
Подлагаме се на въпросният преглед от разстояние. Оказва се че моята дата е последна по ред. Естествено още след като Първата мина по реда си се чухме. После разбира се и след като Втората се подложи на диагностиката. Оказва се обаче, че при двете мои дружки мненията доста се разминават. За това отново си правим конференцийка. Само че от техните емоционалности, коя греши и коя гледа по реалистично на диагностичната процедура на мен така и нищо не ми става ясно. Може би и за това, когато наближава времето за сеанс у мен бушуват едни смесени чувства. Вярно в къщи ще съм си. На моето си легло. Никой няма да идва. Да ме гледа. Да ме пипа. Или каквото и да е друго там.
Нооо…
Все таки на мен си ми е притеснено.
Идва уречения час.
Паля свещичка.
Лягам
Започва се.
Ма то аз като се замисля кога съм лежала ей така за самото му едно лежане. И от това ми нищоправене тутакси някъде из сивите гънки на мозъчето ми започват да се прокрадват някоя и друга от ония мои провокативните мисли.
Опитвам се да ги гоня.
Аха!
Нещо не ми се получава.
Доста са нахални.
Точно се триумя дали да не звънна на човека с молба да прекъснем, когато усещам, как сякаш – аха , аха и започвам да се унасям. Казвам си: „Ааа… Не, не, не! Няма да му се дам на Сънчо да ме отвлече! Каквото и да става с мен искам да го посрещна будна и с широко отворени за Белия свят очи.”
Че тук някъде насред тежката битката с наглите набези на вероломно нападащата ме дрямка от някакво кътче на мозъка ми изплува един ясен като чистата реалност спомен:
В родния град съм си. Хванала съм се на две работи. В едната се вихря надомно като редактор на свободна практика. В другата се отдавам на усета си към децата, явявайки се детски аниматор. Въпросната фирма бе създала нещо като почасов детски кът, организиран в един МОЛ. Родителите можеха да оставят децата си, докато са заети с пазаруване, гледане на кино, или игра на някоя от хазартните зали. Достъпът обаче бе изцяло отворен. С други думи при нас идваха да оставят децата си - буквално като на гардероб - и родители заети в нещо си друго извън МОЛА.
Такааа…
Един ден си бачкааам…
Смяната ми по принцип е до един през нощта. После поемаха хората, които се занимаваха с нощуващите. Къде към осемнадесет часа дядо някакъв си ми води един Михаил – на пет годинки. След което обстоятелствено ми обяснява, как или майката, или бащата щели да минат да си вземат детето. Показва ми документи и снимки на родителите. На пръв поглед нищо ново!
В стаята за тази възрастова група в момента съм с още четири деца. Имаме много интересни игри и играчки. А още и голяма плазма, на която нескончаемо пускаме интересни за тази възраст филмчета.
Три от децата си играят на нещо.
Четвъртото гледа филмче.
Новопристигналият Михаил обаче вместо към децата или към играчките захожда право към мен. Поглеждам го въпросително. А той с тон на голям строг началник ме пита:
„Извинявай ти как се казваш?”
По принцип се представям, още докато ми оставят децата. Но явно малчуганът в онзи момент е бил много зает с проучване на стаята и другите деца. Случвало се е и друг път. Усмихвам му се, повтаряйки най-любезно името си. Той обаче вместо благодарност, или усмивка поглежда през рамото ми и със същия началнически тон заявява:
„Нона, първо трябва да ти кажа, че татко днес има рожден ден! И мама ме помоли да му нарисувам нещо за подарък”
„ Охо! Това наистина ще е много красив жест. Ето тук има боички. А там са листите. Избери си и рисувай. А ако с нещо не можеш да се справиш ще помагам. До колкото мога – разбира се.”
„ Много благодаря Нона. Но искам да ти кажа и още нещо!”
„Слушам те сладур!”
„Тази вечер с теб ще трябва да обсъдим едни много, много важни неща.”
„Охо! – правя се на сериозна аз, въпреки че от вътре ме напъва да прихна – Ама те са важни за мен или за теб?”
„ Повечето от тях са важни за теб!”
„ Ахаа… Ясно! А има ли някое от тях, което да е важно и за теб?”- умишлено натъртвам на думичката „тях”, имитирайки го ”
„ За мен Нонааа – поглежда ме за четвърт миг в очите малчугана, после отвръщайки глава в страни, поставя бащински ръка на коляното ми и преглъщайки многозначително продължава – Виж нона! За мен е много важно ти да си по-добре от преди!”
„Ясно! – не спирам да се правя на сериозна аз - „А я ми кажи! Как реши, че преди съм била по-зле отколкото съм сега?”
„Грешиш Нона! Не съм решавал нищо! То е изписано в очите ти!”
„ Охо! Ти да не би да си специалист по ирисова диагностика?”
„ Не знам какво е това! Ще ми го кажеш ли?”
„ Хора - специалисти, откриващи болести по ириса в очите на пациентите!”
„ Аха! Ами не! Не съм такъв! Аз изобщо не мога да гледам хората в очите, когато и те ме гледат в тях.”
„ Виж ти! И защо!”
„Ако знаех щях да ти отговоря.”
„ Ааа… Не, не, не! Мисля, че много добре го знаеш – усмихвам му се аз и оправяйки му едно от копчетата продължавам - „Просто ми се струва, че не искаш да ми кажеш.”
„ Нона, ти сегааа… - подхваща с равно безчувствен тон малчуганът, след което притихва, впервайки отново поглед през рамото ми и след секунда отсича - А бе хвана ме! – замълчава за още секунда, две и със същата равнотонност в изказа добавя - Нона това не съм го казвал на никого. Ако реша да го направя пред теб, ти нали няма да ме издадеш?”
„ На кого?”
„Да речем на мама… Или на някой от психодокторовците! А Нона?”
„ Няма! – трепвам аз при мисълта, че толкова бързо съм намерила ключа към душата на този особняк и добавям - Нали самият ти намекна, че по нещо си приличаме?!”
„Нона това не помня да съм го кавал. Само много силно си го помислих. Но - да! Така е! Приличаме си. И все пак искам да съм спокоен за тайната си!”
„ Добре де! Виж сега! Както ти можеш да пазиш тайна за себе си, така пък аз мога да пазя тайни за такива деца като теб. Ето! И тук си приличаме!
„ Хм! Нона теб кой те е учил да си толкова силно утвърдителна с децата?!”
„ Знае ли човек! Може би пък ей така не точно силно утвърдителна да се явявам. А като най-обикновено убедителна да съм се родила!” – отново му се усмихвам закачливо аз – Какво ще кажеш?
„Хм! Това е много интересно! За пръв път в живота си срещам толкова самородна утвърдително-убедително възпитателка.”
„ Ето ме - пред теб съм! И е съвсем явно, че ме има. Но не само на този свят. А даже вече и в твоя живот!”
„ Добре Нона! Отново много силно убедително ме утвърди! Защото моят живот е точно вътре в този наш общ свят. Ама аз и за това и ще ти кажа - нали може?!”
„ Може! – премигвам след така изненадващо сложната сентенция направена от пет годишно дете, но въпреки това се опитвам да се шегувам - Ама го давай убедително и ти!”
„ Добре Нона. Започвам да го давам. Та когато някой ме гледа в очите и ако и аз го погледна в неговите - тогава ми става много страшно.”
„ Страшно ли?! Че от какво? От погледа на човека ли?”
„ Не точно от погледа му…
„ Ми от какаво?”
„Страх ме е, че този човек може да влезе в душата ми! А и в мислите ми също.”
„ Как?! Как?!”
„Точно както ти Нона го направи ти преди малко.”
„ Аз?!“
„ Да - ти!“
„ Хм! Виж ти?! Добре де! Дори и да съм го направила… И какво от това?”
„ Не знам какво от това. Но знам, че точно от това главата и очите ми сами си се обръщат на някъде встрани.”
„ Ахаа… Да не би да имаш чувството, как погледът на човека срещу теб те боцка някъде вътре в главата - а?!”
„Пак си много утвърдителна! А Нона ти от къде го знаеш всичкото това за мен преди да ти го кажа?!”
„Как от къде?! – стряскам се от въпроса аз, защото си знам, че отговора е някъде дълбоко в мен и започвам да шикалкавя - Нали тук работя с деца. И други са ми го казвали! Явно и те са били като теб!”
„Еее! Значи те са големи смелчачковци.”
„Защо?! – не спирам да питам.”
„Защото аз до сега освен на теб не съм искал на никого друг да го кажа.”
„Добре де! Да оставим сега настрани вътрешните страхове! Я кажи! След като пък ти е толкова трудно, когато те гледат в очите, ти как да речем виждаш какво има в моите?”
„ Еее… Нона! Това е просто!”
„ Просто ли?”
„ Ми да! Надничам в тях, когато ти гледаш нещо си друго настрани или на някъде си другаде.”
„Ахаа… Шпионираш ме значи?”
„Нона какво е да шипионираш някого?”
„ Тайно да наблюдаваш някой какво прави.”
„ Аха! Разбирам! Като агент 007!”
„ Да! А ти какво толкова видя там в моите очи?”
„Че Нона ти имаш много, много важна задача тук на Земята.”
„ Охо! Това е много интересно! И в какво се състои тази ми много, много голяма важност?”
„ Не знам! Няма ясна картинка на задачата. Но на една друга картинка се вижда много добре!”
„ И какво има не нея?”
„ Как хората много се чудят докато те гледат, какво и как правиш докато си сред тях. И никак не могат да го разберат това твоето - дето го имаш като задача. Ама пак там в очите ти е показано, че и ти трудно ги разбираш големите хора. За това Нона всички си мислят, че ти не си много добре с онова дето управлява мислите ти.”
„ Психиката ми ли имаш предвид, че не ми е наред… Илиии… Разума?”
„ Не знам какво е това психиката – поглежда почти засрамено към земята моят нов познат и продължава с оправдателни нотки в гласа - Ама то не аз! Другите хора! Те! Те не те разбират, как ти го правиш това точно така особеното, когато управляваш мислите си.”
„Ехаа! Ти май много знаеш за възрастта си!?”
„Така е! – отново с каменно лице и равен тон ми отговаря Михаил и за сетен път, поглеждайки в далечината през рамото ми добавя - Нона искам да ти кажа, че тези деца, които са тук много, много ще ни пречат” – поклаща глава новодошлият юнак, сочейки ми с очи връстниците си.
„И какво сега? Как ще се справим с тази пречка?”
„Ами значиии… За да можем да свършим нещо с теб, то ще трябва да се отървем от тях” – свъсва вежди новопристигналия малчуган, при което аз малко притеснена питам:
„Как така ще се отърваваме от тях? Какво имаш предвид?”
„Сега ще ти покажа как стават тези работи! – застава мирно като войник той и започва с някакъв си особено плътен тон някъде в много ниските регистри да нарежда – Моля Висшите сили на Земята, Луната, Млечния път и Вселената тук и сега да сторят така, че родителите на тези деца да дойдат и да си ги приберат.”
И това го повторя може би четири или пет пъти, като всеки път заставаш с лице към някое от децата. И така както в началото се бях притеснила, че Михаил ще буйства и ще прояви агресия към другите деца, сега отново ме напушва на смях. Това с тези неговите целеустремени мантри продължи около пет минути. След което той поглежда през рамото ми и казва:
„Готово!”
„Аха! – отговарям аз и за сетен път, затискайки усмивката си с ръка питам – Е сега като твоето готово вече е готово, ние двамата какво правим по нататък?!”
„Чакаме! – отсича Михаил взема си едно столче, сяда на него, вперва поглед във вратата, буквално изключвайки се от битието.”
Използвам, че е неконтактен и решавам да обърна внимание и на другите деца.
Има няма и десетина минути, когато на вратата усмихнати до уши се появяват родителите на едно от момиченцата. Били спечелили доста добра сума от Бингото. И нали явно знаят, как при нас има камери таткото дискретно ми бутата три банкноти от по петдесет лева в ръката. Взимат си детето и си тръгват.
Минават три четири минути, в които се опитвам да се окопитя от така ненадейно връхлетелият ме от никъдето възтлъст бакшиш, когато в стаята влитат четирима родители навярно на някои от трите останали деца, изключая Михаил. Ня тах обаче си им личи, че не са в настроение. Докато обличат едното от децата ми става ясно, как нещо са се скарали за някакви покупки. Другата двойка пък спорят за някакви телефони разговори, които е водил мъжът.
Поглеждам към Михаил. Той не е мръднал от мястото си. Стои си все така, като някой малък Буда. Държи ръцете си на коленете и съзерцава вратата. Аз се почесвам тук таме, а някъде из мозъка ми започват да се прокрадват особени мисли… Едни такива, с които отново влизам в една от моите добре познатите вътрешни борби.
В смисъъъл…
Дали да приобщя въпросната ситуация към някаква пророческа причинно - следствена закономерност. Да речем пряко свързана с казаното от Михаил. Или пъък... Да отдам случващото се на някаква си абсолютна случайност. Примерно породена от чистокръвно съвпадение. А защо не и ей така инкогнито да запиша случващото се в графата на не дотам рядко сполетяващи ме мисловни мистики.
И точно съм на върха на въпросното си триуменеее когатооо…
На врата се появяват някакви млади хора – явно родители!
Дори нямам време да реша дали да се стъписвам или да се усмихвам!
Защото жената „предполагам майка” на някое от останалите две деца буквално се хвърля на врата ми и почти през сълзи ме залива с водопад от обяснение, как току що са се обадили, че сестра и е родила близначета. А те били живи и здрави! Въпреки, че до този момент имало съмнение, как единия плод не е много наред. И понеже не познавам родителите на Михаил, а в суматохата не можах добре да огледам връхлетялата ме жена, някак си вътрешно захранвам тайна надежда. Как ето това са точно майката и таткото на малкия странник. Онзи изживяващият се към момента като буда-координатор на детски съдбини.
Уви!
Оказва се, че са родителите на другото дете.
Вземат си го и си тръгват.
А аз стъписана от всичкослучващо се въртя глава, гледайки ту към току що затворената врата, ту към Михаил. И така сме в някакво си безвремие има няма пет секунди. След което обаче усещам как бавно, но сигурно ме полазват онези мои стари притеснения относно мистичността на някой от събитията, в които съм попадала. Махвам с ръка, за да ги отхвърля, но тутакси се появяват едни съвсем реални други страхове… И те са в посоката на това, че осъзнавам, как в един момент в стаята съм останала сама с дете, държащо се като нещо средно между пророк, месия, или гуру-магьосник, управляващ битието на хората около себе си.
Поглеждам плахо към него.
Малкият сякаш прочита мислите ми.
Става от стола и тръгва право към мен.
Всичко в стомаха ми се обръща, но опитвайки се да запазя самообладание отново възможно най-дружелюбно му се усмихвам и питам:
„ Добре! В известна степен постигнахме, желаната от теб камерност в стаята - и сега какво?”
„Камерност какво е? – пита вяло той.”
„Ограничен брой хора при някакво мероприятие.“
„ Мероприятие ли?“
„ Ами примерно концерт за малко хора. Или детска игра за двама или трима.”
„ Аха! Да, да! Нона извинявай, че те лиших от дечицата, но така ми е по-лесно да управлявам нещата. Просто шумът от хора и деца ме разсейва.“
„Ясно! И пак да попитам - сега какво ще правим? – опитвам се да бъда спокойна аз, но той с леден поглед и желязно снайперистко хладнокръвие игнорира въпроса ми, питайки строго:“
„Нона ти знаеш ли, че енергията на моят съименник свети Архангел Михаил е синя?!
„Не! Това не го знам! Знам, че е бранител и защитник на човечеството. А още и, че е предводител и пълководец на Армията на Светлината – откровенича притеснено аз, опитвайки се да върна малкия към предната тема – Но я ми кажи, цветът на Архангеловата енергия какво общо има с нашите занимания тук!?
„Ооо… Има! И то още как! А Нона ти знаеш ли, че моят свят съименник, всъщност има два меча - а не един, както го показва по рисунките на църквите?
„Не! И това не го знам. Поне до колкото съм се заглеждала по иконите с неговия лик навсякъде е само с един меч. А ти като си толкова малък знаеш ли изобщо кой е Архангел Михаил? И да речем какво е направил за хората - поне според това, което е написано в Библията?“
„ Да! Аз съм малък, но нали нося неговото име. А той е божественият войн, който се е бори с тъмните сили и сенките им. И ги е победил, карайки ги да се скрият под земята. Той подарява на хората смелост и им показва посоката на правилното в живота.“
„ Браво!”
„ Благодаря Нона! – кимва гордо малкият и продължава със същият авторитетен тон - А още ми е казано, че аз съвсем неслучайно съм кръстен на него. Точно за това и знам, как той има още един невидим за обикновените хора меч.”
„ Ахаа… Значи ти е казано!“
„ Да!”
„Аха! И от кого го знаеш това за меча!“
„Той ми го показа!“
„Еха! Ама наистина ли лично той?! – усмихвам се уж аз, но нещо вътре в мен поизтръпва.“
„ Да! Наистина!
„И кога стана това!?
„Беше тази година на седми срещу осми ноември. В нощта преди именния ми ден. Тогава имаше пълна луна. Той се появи в сенките на дървото.“
„Дървото ли?“
„ Да! Онова дето е пред моя прозорец. И тогава ми го показа. Каза че това с показването на меча е неговият подарък за именния ми ден!“
„ Добре де! Нека е така! А на него за какво ли му е този невидим втори меч?!
„ С него той се бори със сенките на лошото.”
„ Ахаа… Ама то лошото има и сянка ли?
„ Разбира се! Понякога видимото лошо, ако е само видимо то е само за изпитание или предупреждение. Но ако с лошото има и сянка... Товааа... Вече е много, много по-лошо. Но пък – да! Те сенките на лошото могат да си се разхождат и сами.”
„ Сами ли?! – правя се на учудена аз – Как така сами?”
„ Ами така. Разхождат се дори без видимото им лошо да е наоколо. И тогава е най-лошото на лошото.”
„ Най - лошото ли?!”
„ Да! Това вече, както ми каза той не е изпитание. Тогава било чисто наказание за сторена голяма грешка от някого. Или пък си е не на ужким, а много истинско нападение на Лошото над Доброто.”
„ Ахааа… Логично! – малко плахо си поправям косата и питам дето му казват ей така за кураж - А кой и кога ги вижда тези самостоятелни сенки?“
” Свети Архангел Михаил ги вижда. А още и такива като мен и теб.”
„ Охооо… И като мен ли?” – почти стреснато питам, улавяйки се, как дори несъзнателно се соча с пръст.“
„ Да, да! Нона ти нали и ти ги виждаш сенките на Лошото?!”
„ Хм – възкликвам аз и почти смутолевям - Може и така да е! А ти от къде го знаеш всичкото това за мен?”
„ Не знам от къде! Но още като влязох при теб в стаята разбрах, че знаеш за тях.”
„ Хайде де! То да не би да ми е написано на челото?
„ Не на челото! Нали вече веднъж ти го казах. В очите ти го пише. Помниш ли он’я от татковцитеее…“
„ Кой от четиримата?” – прекъсвам го аз.
„Онзи намусения. Дето и жена му се сърдеше, как той говорил с друга жена по телефона.”
„ Да! И какво за него?”
„ На гърба му имаше прикрепена такава сянка. Докато той обличаше детето съм сигурен, че ти я видя”
„ Така ли!? Че от къде си толкова сигурен!?”
„ Защото започна да трепериш по много нечовешки начин. А после не знам как, но ти и направи нещо с мислите си. Тя също те видя. Наежи се – чак настръхна! Мен ми стана много страшно. Помислих си, че сянката ще те нападне. Но не! Тогава разбрах, че нея много я е страх от твоите мисли. И така се гледахте страшно. После сянката се откъсна се от гърба на таткото и излетя през стената.”
„ Виж ти! Виж ти! Какво момче! Достоен племенник на свети Архангел Михаил.”
„ Такъв съм - да! – съвсем сериозно и без капка видим свян отговаря малкият Мишо, отново поглежда вторачено някъде зад мен и пита - Нона! А ако те помоля да ми покажеш оная хватка с мисълта, която приложи на сянката ще го направиш ли?”
„ Защо ти е?”
„Защото нали и аз като теб виждам тези сенки – за това.”
„И какво като ги виждаш?” – чисто провокативно питам на свой ред.
„Ами те усещат погледа ми и идват срещу мен. Плашат ме. Правят ми ей така – разперва широко ръце над главата си моя млад събеседник, изплезва език, блещейки ми се, но миг по-късно се връща в нормалното си състояние и продължава - Някой даже се преструват, че искат да ме глътнат. А после най-гадното е, че ми се присмиват. И не е честно! Те знаят, че аз още съм малък и не мога да им направя нищооо...”
„ Вярно, че не е честно така – опитвам се да му засвидетелствам съпричастност и добавям ала’неглиже – Ама пък голяма работа де. Едно плашене ще го изтърпиш докато пораснеш.”
” Не е така Нона! Трябва да ги спра. Искам да не ме плашат повече.”
„ Казваш не можеш да чакаш да пораснеш! Така ли!?”
„ Ми дааа – отговаря ми някак си сконфузено той и вместо да погледне през рамото ми свежда глава и очи по посока на краката си.”
„ Аааа… Защо, защо така!? – повдигам му брадичката аз, усмихвайки му се – Май пак нещо се опитваш да скриеш. Кажи си го спокойно! Аз обещавам да не ти се карам. А и да не ти се присмивам. Затаяваш ли нещчико – я си кажи?”
„ Ми даа! И то също не е честно! Те знаят, че като се плаша от тях се напишквам в леглото. И те и за това ми се подиграват. А мама като видя за първи път мокрото петно - много ми се скара. Аз се опитах да и кажа, че това ми е от едни сенки, които са влезли в съня ми, докато се скитат без видимото лошо. Но тя всеки път ме хокаше, че си ги измислям, за да и се оправдавам за изпусканиятааа...”
„ Еее това ли било…!? Ми то много деца се напишкват нощем… Остави сега срама на страна… И ми кажи после какво стана?”
„ После мама разбра, че карането няма да помогне. И ме поведе по разни лекари. Те само ме гледат и пипат тук и там. После ме карат да пия хапчета и да ходя при психодоктор. Един от психовците ми се стори че е по-добър от другите. Опитах да му обясня, защо се напишквам. И го помолих да пази тайна. Но той каза на майка, че трябва да пия още повече хапчета.”
„Много съжалявам, че не ти вярват – галя го приятелски по главата споделяйки му - И аз като бях малка и на мен така не ми вярваха, как виждам разни сенчести същества… Ама пък каквото такова. Не можем да си избираме родителите и роднините – нали така?”
„Знам Нона. Но знам и че очите ти още е изрисувано, как като малка си виждала освен сенките на лошото и сенките на някой от умрелите. Знам още, как можеш да ги гониш всичките тези сенки. За това и много те моля да ми помогнеш.”
„ Ахаа…” - усмихвам му се закачливо аз – И защо ти е моята помощ. Не можеш ли да махнеш сенките същото така, както направи онова дето родителите си прибраха децата?”
„ Нона, Нона! – мигом възвръща сериозната си стабилност моя нов познайник и продължава уверено – По-лесно е да накараш хората да правят нещо, от колкото да накараш сенките да не ти правят нищо. Ама да си знаеш, че ако се съгласиш да ми помогнеш, аз пък ще помоля чичо Архангел Михаил да не забрави за това твое добро.”
„ Охоо…! Казваш опитваш се да ме мотивираш с бонусче ли! Добре де! Ето сега като спомена Светията и се сетих! А ти защо направо не помолиш чичо ти Свети Михаил да ги разгони тези твои досадните сенки?”
„ Опитах! Но той ми отговори, как това дето те ме плашат е много малка беля от тяхна страна. И още казва, как ако искам да се бия с тях като порасна трябва още от сега да се науча да се справя сам. Да речем, като за начало да не се плаша от тях. Или пък ако не мога точно сега съвсем сам да го свърша товааа То да си намеря янкой приятел дето да мисли като мен. И който би имал желание да ми помогне понякакъв начин. Може и нещо заено да направим те да спрат да ми се подиграват.”
„ Добре. Щом пък има и наградааа… - разрошвам косата му, щипвам го за носа и добавям - Ще опитам. Но нали знаеш, че това не може току така да се подарява. Или трябва да си го заслужиш, или и ти трябва да ми дадеш нещо в замяна.”
„ Ех Нона, Нона! Страшна си да знаеш!”
„ Така ли? – не издържам и започвам да се смея на глас – И как го разбра това?”
„ Вече за трети път ми крадеш думичките от устата. Знам го това за вземането и даването. За това ако ми покажеш, как да се справям със сенките, аз пък по моя си начин ще ти помогна да се срещнеш с един човек.”
„С човек ли?”
”Да! Един човек, знаещ за теб нещо, което ти много от давана се опитваш да разбереш или научиш.”
„ Ама има ли го изобщо по света този човек?”
„ Да! Има го! Но да ви срещнааа… Товаааа…. Е много, много трудна задача! Пък и дори да го направя той няма да дойде толкова скоро, колкото на теб ти се иска – клати глава моя събеседник и с педантична старателност си оправя косата.”
„ Ама накрая ще ми се яви - нали? – питам закачливо аз и имитирайки го пародийно в поправянето на косата се опитвайки се да разведрявам обстановката.”
„ Да! Да! – подсмихва се той, виждайки моята арт интерпретация на неговия жест.”
„ Ама ти сега не се ли опитваш да хитруваш? – отново му разрошвам му косата аз.”
„ Защото да хитрувам? – учудено ме поглежда Михаил Младши и с абсолютно същата като от преди малко педантична старателност отново си оправя косата.”
„ Ами замисли се! Аз тук и сега ще ти помогна в нещо, с което ти още довечера, или най-късно утре ще можеш да си послужиш. А пък ти какво?! Връщаш ми жест, при който някой си незнаен никому човек щял да ми се яви нам къде си, нам кога си. Не е честно така! Не мислиш ли?”
„ Добре Нона! – отсича Мишо, хваща ми ръката, с която за сетен път съм посегнала към бретона му и добавя - Понеже виждам, че много бързаш да ти отвърна с нещо мое, тогава ще ти кажа и другото…”
„ Казвай го!” – кръстосвам театрално ръце аз и му се усмихвам предразполагащо.
„ Ако сега се съгласиш да си разменим тези помощи… Тогавааа… Като си отида у нас ще се опитам да направя така, че да ти се случат и още едни неща.”
„ Ехаа… Още едно бонусче значи… Супер! И какви са тези неща?”
„ Такива, които ще ти помогнат скоро, скоро да се чувстваш толкова добре, колкото аз от това, че ще мога да се справям със сенките. Амаа… – махва накрая с ръка моят нов познат, с което предотвратява поредния ми опит да го разроша, поглежда отново далеч встрани зад мен, добавяйки - Добре деее…!”
„ Ахаа… - прекъсвам го аз - Нещо ми се струва, че отново премълчаваш май – а?!”
„ Амии…”
„Спокойно! Нали самия ти каза, че и аз виждам това онова.”
„Нона, а я ми кажи сега ти какво по-точно виждаш около мен?”
”Виждам как искаш да ми кажеш за себе си и едни други неща. Но все още не си сигурен, дали да ми имаш доверие или не! Нали така?!”
„ Така е Нона! – отговаря ми той, свеждайки поглед и усмихвайки ми се топло продължава – Ама ми се струва, че и ти искаш да ми разкажеш много работи за себе си.”
Така може би час и половина си говорихме за много неща. За магистралите във Вселената. За това кой до къде из необятния безкрай е пътувал и какво е видял. За различните безтелесни същества, които е срещнал по пътя и в краткия си живот до тук. Ако съм честна не си бях представяла, как толкова малко на възраст момче може да има толкова много преживявания. А още и да съумява да ги представя по толкова мъдър и смислен начин.
В един момент си поглеждам часовника и стреснато казвам:
„ Мишо…”
„ Нонааа…Моля тееее – почти прохленчва той.”
„ Какво има пак?!” – усмихвам се аз и посягам към главата му.
„Нона, престани да ми рошиш косата!”
„ И защо?!”
„ Зашото когато косата ми е рошава тя ме боли.”
„ Извинявай Мишо не знаех…”
„ И Нона моля те не ми викай Мишо!”
„ И защо?”
„ Само майка ми и директорката на детската градина ми казват така. Моля те обръщай се към мен с името на чичо Архангел.”
„ Михаил ли?”
„ Да!”
„Добре Михаил, ако искаш да ти предам опита си за борба със сенките трябва да помълчим малко. Така както ти мълча докато се моли родителите да вземат децата си. И тъй като хватката е в мисловна форма ще ти я предам по мисловен път - без да говорим. Нали знаеш, че и така може?”
„Да Нона! Това за телепатията го знам. Но за хватка направена от мисъл срещу сянка на лошото за пръв път чувам. А може ли докато мълчим аз да си рисувам. Защото нали трябва да направя подарък на татко.”
„Това може.”
„Супер! – искрено се радва той.”
„ А знаеш ли какво да му нарисуваш!? Да помагам ли с идеи?!”
„ Мисля се досещам и сам, но Нона помагай и ти!”
„Той какво работи?”
„Татко е полицай! Мама е адвокатка! Класика!”
„ Класика!?” – повтарям казаното от малчугана, но не се сдържам и прихвам да се смея.
„ Защо се смееш?!”
„ Защото говориш като голям човек, а не като дете. А щом е така мисля, че ще намериш начин и сам да се справиш с идеята за рисунка!”
После му подавам листи и боички. Той започва да рисува, а аз се концентрирам над това да мога да му вдъхна сили, с която той да успее да прогонва сенките. Така си стояхме в пълно мълчание почти час. По някое време отивам при него и поглеждам рисунката. В левия горен ъгъл на листа - слънце. Под слънцето човек. В горния десен ъгъл - око. А под него меч. Моля го да ми обясни какво е нарисувал. И той започва:
„ Слънцето е източникът на доброто и на светлината. От долу е татко. Желателно е той да вярва в Източника. Но той още не е повярвал.”
„ И защо?” – питам предизвикателно аз.
„ Защото още не е готов.”
„ Ах – да! Като в онази прословута реклама за Ореон.”
„ Не я знам нея!”
„ Добре, добре! А в дясно онова какво е?”
„ В дясно е окото!”
„ Кое око?!”
„ Третото око – знаеш го Нона! Знаеш и къде се намира и защо е без вежди.”
„ И защо ти е това око?”
„Искам да помогна на татко да прогледне с неговото Трето око. За да вижда лошото и лошите хора, помагащи на Мрака и на сенките му. Така татко ще помага на свети Архангел Михаил да гонят заедно лошото. Ще може да раздава правилното на хората. И той ще бъде винаги заедно със светлината – завършва излиятелното си обяснение моят чудат гостенин, поглежда ме за части от секундата право в очите, след което трепва и отклонявайки поглед си над рамото ми пита – Как мислиш Нона? На татко дали ще му хареса?”
„ Ако му обясниш всичко така както ми го каза на мен - мисля - че много ще му хареса.
„ Благодаря Нона!” – подава ми ръка малчугана и точно сме със стиснати длани, когато в стаята влита жена, която явно е под влиянието на някаква си делова истерия и без дори да се представи започва почти да крещи:
„ Мише хайде да те приготвяме, че нали таткото ти има рожден ден. Ти каза ли на какичката, че трябва да му нарисуваш нещо?”
„Да, да! Каза ми! – опитвам се да внеса успокоение в атмосферата, пояснявайки - Вече от час само с това се занимаваме. А Вие коя сте?”
„Аз съм му майка. Дядо му не Ви ли каза, че аз ще го вземам” – слага длан на гърдите си новодошлата и още преди да съм си отворила устата рязко вдига началнически пръст и пита:
„ А може ли да погледна какво сте измайсторили? Защото на него май му липсва въображение. То и за това никак си го няма по рисуването…“
„ Ето! Заповядайте!” - отговарям аз и подавам листа, жената го поема, поглежда го и тутакси възкликва:
„Боже! Какви са пак тези драсканици – поглежда към него и отново повишава тон – Нищо не мога да разбера! Мише, Мише, Мишленце! Не можа ли поне този път малко да се постараеш да нарисуваш нещо по-свястно. Или поне по-разбираемо да беше. Знам че можеш. Но знам и че ми правиш на пук – после поглежда към мен и със същия истеричен тон продължава – Вие нали сте някаква си тук възпитателка ли учителка ли – не знам? Защо не му помогнахте да направи нещо по-така празнично. Или да му го бяхте нарисували! Вече няма да има време да рисува каквото и да е! И как сега ще подари толкова разкрачотени небивалици на баща си?!”
Имала съм и друг път такъв род препирни и обвинения. Но този път дори не успях да реагирам. Сякаш нещо ме скова на място. Само поглеждам към момчето. А то застанало в същата поза, както преди да започнат да идват родителите на децата, които самият той много държеше да отпрати. Гледа право в майка си. И пак с онзи си равен и тежко спокоен тон казва:
„Мамо престани! Не сме си в къщи! Излагаш ме!” – завършва с възходящ императивен нюанс в тона малкият, поглежда остро към майката, а тя застива като хипнотизирана и някак си във високите пискливи октави почти прохленчва:
„ Моля ти се Мише! – след което рязко спира за секунда и задъхано продължава – Моля те! Не прави пак така с мен! – протяга шия прави някакви насечено сгърчени движение, нещо като гасеница нападната от мравки, посяга да се погали по лицето, но не и се получава, при което отново прохленчва – Ама моля те дее! Не ме стягай така. Пусни ме деее! – след послдната молба през лицето и преминават грозно спазмастични гримаси, секунда по-късно всичко се връща в русло и майката вече с доста по-мек тон добавя – Ама нали знаеш, че не обичам да правиш това с мен?!”
„ Тогава се успокой - тръсва ръка Михаилчо и отново с императив в тона си допълва - Моля те мамо! Отиди при татко! И ме чакай там. Искам за една минутка да кажа още нещо на Нона. А после тя ще ме доведе при вас.”
„ Добре Мише, ама не прави повече така. И моля те поотпусни ме още малко, че да мога да си ходя нормално. Щото то срамота да се движа из мола като церебрално недъгава” – простенва отново майката и леко провлачвайки единия си крак безропотно се отправя към врата, а малчугана се обръща към мен:
„ Нона извинявай за олелията с майка ми! Но пък много ти благодаря за разговора. И особено за това, че ми помогна да се науча какво да правя със сенките – след което идва при мен и ми прошепва на ухо – То някак си няма смисъл да ти казвам оновато нещо, за което съм сигурен, че вече ти си знаеш… Но все пак да ти напомня ако искаш де...”
„ Искам разбира се… Ама Михаил – за кое става дума? Защото ние за много работи си говорихме?
„ Еее… Как за кое! За най-важното. И много хубаво виждам, как ти вече знаеш, че ние с теб пак и отново ще се срещнем.”
„Да, да, да! – влизам му в тона аз дълбоко замислена над това, че в началото с основание съм се притеснила, как оставам насаме с това крайно странно дете, но веднага избутвам тази си мисъл в страни и добавям – Истината е, че нито ти, нито аз знаем кога и при какви обстоятелства ще се случи въпросната среща. Нали така?!”
„ Точно така. А още и дали ще е докато сме живи. Или пък ще е нещо незнайно и неочакван и за теб и за мен като случка. Бъди здрава Нона! И Нона пази се от коварните сенки на Лошото.”
„ И ти Михаил!”
„ Еее… Благодарение на теб Нона вече знам, как да го правя. И Нона обещавам ти, че ще им приложа твоята страхотна мисловна хватка. И още ти обещавам, че вече няма да се напишквам вечер, когато тъпите сенки се опитват да ме плашат.”
„ Много ще се радвам да е така.”
„ Така ще е! Бъди сигурна! Аз не съм като майка ми! Обещая ли нещо – изпълнявам го!” – казва той и се отправя към вратата.
Много странно, но от както съм постъпила на тази работа за пръв път ми става мъчно, когато изпращам дете. Особено такова, което виждам за пръв път и е било толкова за кратно при мен. Миг след като Михаил затваря вратата, като мълния през главата ми минава мисъл силна като просветление, която ми припомни, как видите ли някъде из онези ден си мислех:
„ Хайде де! Толкова много дечор мина през ръцете ми! Няма ли да се появи някое всевиждащо дете, което било със знак, рисунък, слово или пък със самото си поведение най-накрая да ми подскаже, кой е пътя водещ ме към някакъв по осезаем напредък в живота ми!?”
Много ясно помня, как сещайки се за това чак се разсмях на глас казвайки си :
„ Ето го на и всевиждащото дете! Добре! И като ми се появи Михаил какво сега - нищо?!”
И пак избухвам в смях!
Но когато на следващата сутрин ми се обадиха от Слънчев бряг, за да ми съобщят, че съм одобрена за работа с два пъти по-висока заплата и доста по-добри условия от тези ми в МОЛА тук, никак не ми беше до смях.
По-скоро обратното.
Първо настръхнах.
После си поплаках от радост.
И срам не срам, но честно да си призная отидох до църквата и запалих три от дебелите свещи под иконата на свети Архангел Михаил. Та такива едни спомени почти като на живо ми се въртяха из главата, докато онзи човек уж ме преглежда. Не напразно натъртвам на това „уж”.
Сега обаче на дневен ред ми е сеанса.
И нали понеже една от грациите ми говори за потъвания и излитания по време на сеанса. Другата за мравучкане тук таме - пък то ей го на - при мен нищо!
Само спомен!
Алармата на телефона ми звънва.
Което ще рече, че един час е изтекъл и трябва да се обадя на човека. Почесвам се и не спирам да се питам, защо ли пък ми се появи точно споменът за Михаил. Но докато умувам установявам, как минутките се изнизват една по една и ми става ясно, че точно сега нямам време за дълбоки и обширни умувания.
Набирам номера и хилейки се за кураж питам:
- Как е!? Ще живея ли - или напротив?
- Ами от Вас си зависи! – отговаря ми със сух тон човекът.
-Това какво значи?
- Че имам добри, лоши, по-лоши и най-лоши новини. От къде да започна?
- От тези, които застрашават живот ми!
- Та така. Нали ми се оплакахте, че имате проблем със зрението и се каните да ходите на офталмолог.
- Точно така.
- Безпредметно ще е ходенето на очен лекар!
- И защо?
- Открих, че имате аденом на Хипофизата. От там е и смущението в зрението.
- Значи казвате, как това е най-опасното. И офталмолога няма да помогне?!
- Категорично няма да ви помогне.
- А от това аденомно чудо умира ли се?
- При всеки е различно. Но от нещата, които открих, това е единственото, от което можете да се възнесете. По тази причина Ви го казвам първо. И най-чистосърдечно Ви съветвам незабавно да отидете на скенер, за да определят каква е големината на аденома. И да си знаете, че ако е малък може да се лекува медикаментозно и без операция.
- Аха! Добре - за него разбрах! А другите лоши неща, от които няма да умирам - те какви са?
- Имате проблем с десния лоб на белия дроб. Но при такъв широк преглед не мога да се задълбоча. Това което виждам на първо четене е, че иде реч за механичен проблем. Нещо като трайна деформация.
- Да, да! Възможно е! Тренирах бойни изкуства. Пропуснах един удар и ми пукнаха и счупиха няколко ребра. Но не съм предполагала, че чак дроба е засегнат.
- Обаче така се оказва. Травмата е стара, но си я бива. По онова време дробът е бил много сериозно натъртен. Трябва да внимавате с него.
- Разбрано! Друго от което да не се умира има ли?
- Да! И то за мен е най-интересното.
- Еха! Интересна болест казвате - а?!
- Не е точно болест. Лекарите го водят състояние.
- Състояние ли? Какво е това състояние?
- Вие сте аутист. Което вече е интересното.
- Ха! Те ти сега на - ново двадесет - че и на колела. Ама това сигурно ли е?!
- Почти сигурно. Нали в предварителния разговор ми споделихте, как всички са ви имали за странница.
- Да така е. Но аз си мислех, че това е защото някак си съм по-различна.
- Ами именно. Точно от аутизма идва тази ви различност.
- А кое е това което е интересното?
- Че сте жена аутист!
- Не разбирам! Интересното е че все пак съм жена, или че все пак съм аутист?
- Извинете! Може би аз не се изразих ясно. Жените аутисти са голяма рядкост. Те са четири пъти по-рядко от мъжете аутисти.
- Ахаа… С две думи съм рядка странница на квадрат?
- Именно. Математически погледнато може и така да прозвучи.
- И какво може да се направи за тази ми странност на квадрат?
- Нищо. Но е добре да си го знаете, за да не се притеснявате от странностите си.
- Друго има ли?
- Защо?! Това не Ви ли е достатъчно?
- Не, не, не! Даже ми е предостатъчно. А може ли да попитам нещо? Виждам имате разбиране към странностите в живота!
- Да разбира се - питайте! Стига да мога да Ви отговоря.
- Докато ми правехте прегледа най-неочаквано у мен изплува един спомен от една случка с едно момченце. Имате ли време да Ви я споделя?
- Имам четиридесет и пет минути до часа на следващия пациент. Достатъчни ли са?
- Разбира се – отговарям му аз, разказвайки му мот - а - мот случката от спомена си и питам – Как мислите дали това дете може ли да вижда подобен род сенки?
- Определено! Децата до седем годишната си възраст имат особено изострени осезания. И имат възможност да регистрират и дешифрират импулси от вълновия спектър далеч извън лимитите, който имаме ние възрастните. За това никак не рядко има деца, които виждат човешките аури – дори в цвят. Виждат още безтелесни същности. И дори духовете на починали хора и животни.
- Благодаря ви за този отговор. Тук много ми помогнахте. А как мислите?! Михаил дали и той не е бил аутист?
- Защо ме питате за това?!
- Защото нали Ви казах, че той непрестанно твърдеше, как ние с него си приличаме!
- Много е възможно. Поне така както ми го описвате… Особено онази част от диалога Ви, касаещ невъзможността му да си задържа погледа при пряк контакт с погледа на насреща говорящият. Това с болката в косата при разрошване също може да е някаква форма на симптом при тези състояния. Защото в косата няма рецептори за болка. С две думи много ми прилича или на Савант аутист, или на синдрома на Аспергер.
- Това какво са?
- Два от видове от изключително широкия аутстичен спектър. Савант идва от „знаещ” и този тип са нещо като енциклопедисти. А Аспергеровците са професори от малки, но в ограничен конкретен кръг познания. Така че не е изключено да е бил един от двата вида. Най-вероятно Ви е усетил, как сте си от една порода. И предполагам, че точно за това Ви се е доверил в толкова голяма степен.
- Намеквате, че с въпросния Мишо сме в ситуацията на поговорката: „Краставите магарета през девет баира, че чак в десетия се надушват!”
- Фолклорно погледнато си е точно така.
- Много Ви благодаря! Бъдете жив и здрав!
- Благодаря и аз, че ми се доверихте. И се пазете – отговаря ми той и връзката прекъсва.
Сега не знам дали е плод на внушение или реалност, но пак както тогава в МОЛА ме стрелва мълниеносна мисъл:
„ Хи, хи, хи! Тоз Михаил, тоз Михаил. Нали ми обеща пак да се срещнем. Пък аз съм се зачудила, как и защо така ненадейно ми изникна в спомените. Ей опасно дете! Как само ми се появи от изневиделицата – а?! Но пък ето, че си удържа и на думата! Срещна ме с виждащ и достатъчно знаещ човек, който да ми даде поне бегло обяснение на всичките тези мои необясними от лекарите странности. Така де! Ама пък от друга страна работата е ясна! Пак ще се ходи до църквата. И пак ще паля от дебелите свещи под иконата на свети Архангел Михаил! Няма как!“
© Ригит All rights reserved.
Така че ако имаш свободно време... Приятно четене!