Толкова е дълъг този път и хора там по него не вървят. Дори мъглата тихо спира. Дъждът се дърпа, не вали. Само ситен сняг тихо пада. По този път само вятърът се лута. Но не казва нищо и мълчи.Той е дълъг, дълъг. Никой  жив човек не бил стигал краят му. Хората се страхували да тръгнат по него. В сърцата им били живи разказите на техните баби и дядовци. Странни неща се случвали там. Мнозина смелчаци тръгнали по него никога не се завърнали. Разказите говорят, как едно малко агънце се изгубило на този път. След два дни се завърнало. Вече имало шест крака. Главата му била като на огромна мравка. Ревяло като мечка и подскачало като скакалец. Стари хора разказват, че всяка зима от там се чували викове и стенания. През пролетта реката започвала да тече обратно, нагоре. Лятото било страшно. Иззад дърветата се показвали говорещи червеи. Тихо съскали: “Кръв, кръв...“. На есен всичко утихвало.  Тогава наставала такава тишина, че дори комар да се прокашля, звукът кънтял със седмици. Страхът от неизвестното, чуждото, плашел хората.

          В началото на този Страшен път имало едно малко селце. То било само от пет-шест сламени хижи. Направени от папрат и стари колове, те били  единствената защита за своите обитатели. Хората тогава живеели просто. Ставали със слънцето. Лягали,когато настанела нощ. По цял ден се грижели само за прехраната си. Цяло лято събирали гъби и плодове, които сушели за зимата. Стадото от овце, които отглеждали, имали за богатство. То им давало мляко, месо, мека вълна. От кожите на животните си правели дрехи. Така било тогава преди много, много години.  

          Там живееше Ейприл. Първородната и единствена дъщеря на тогавашният първенец на селцето. Осем годишната Ейпил не приличаше на другите хора. Винаги беше усмихната. Когато тръгнеше с кошничката за гъби, сякаш целият свят покрай нея оживяваше .Тревите нежно галеха босите и крачета. Малките врабчета кацаха по ръцете и главата и. Пеперудите кръжаха дълго над нея. Плашливите сърни я следваха. Дори заспалият бухал се размърдваше. Нашата Ейприл изхвърчаше рано сутрин от колибата и викаше с пълен глас: “Слънце, обичам те!“ Искрените и възгласи събуждаха цялото селце. После летеше към реката. Плискаше бялото си личице . Приглаждаше дългата си черна коса,която стигаше до петите и. Огромните  и черни очи сияеха. Това дете не беше от този свят. Сякаш беше избрано от всички други, за нещо по-голямо.                                                                                                                                            

          Отсреща се беше прострял Страшният път. Ейприл не го виждаше.Но той я виждаше… И чакаше…     

_______________________________

30.04.2016 г.