Асен стоеше в двора и гледаше разбития си зимник. Погледа и към нивата – това огромно парче земя, което изхранваше него и семейството му. През главата му се повтаряше непрекъснато една мисъл – „Петдест пъти… петдесет пъти… петдесет пъти… “
Двамата му братя – Стоил и Кирил също стояха безучастно. Първият дъвчеше трева, клекнал до земята, вторият се взираше в нивата, подпрян до оградата.
Трите им жени се занимаваха с къщна работа, 80-годишният им баща седеше на пейката и ги гледаше, а майка им най-вероятно беше вътре и плетеше елеци за зимата. Да, лятото бе към края си, есента чукаше на вратата, а студът щеше да ги завари неподготвени.
Трябваше да оберат зимнината, а още не баяха построили зимника, след като той се беше разрушавал сякаш от само себе си през последните четири месеца.
Оттогава Асен и братята му го строяха петдесет пъти и след всеки завършек го намираха разрушен на сутринта.
Нямаше къде да складират запасите от жито, а къщата и мазето им вече бяха препълнени, като храната н ...