Беше красив и спокоен есенен ден. Дядо Васко седеше на огряната от слънцето пейка в градския парк и наблюдаваше дърветата със замислен и леко разсеян поглед. От време на време някое пожълтяло листо падаше и допринасяше за образуването на сияйна жълта пелена на земята. В парка бе изключително живописно. Освен това според прогнозата за времето този бе един от последните топли дни и дядо Васко истински му се наслаждаваше.

Имаше играещи деца, които веселяха окото на стареца. Техните викове и детските им игри предизвикваха трепети в неговата душа и радваха сърцето му. „Колко са мили тези деца, а ние, възрастните, само се оплакваме колко палави и непослушни са били!”, мислеше си старецът.

Дойде време да се прибира, за да си пие хапчетата за оросяване на мозъка, и той стана от пейката. Но изведнъж усети как започна да губи свяст и да му прилошава. Седна отново, затворил очи и полюлявайки се. Внезапно усети нежна женска ръка (която много наподобяваше на детска) да се докосва до неговата и той отваряйки очите си видя срещу себе си миловидно и красиво момиче с леко русолява коса. Момичето го гледаше със загрижен поглед, в лицето й се четеше готовност за помощ.

• Добре ли сте, мога ли да помогна с нещо? – попита то с любезен глас.
• О, не моето момиче, просто малко ми прилоша. – отвърна старецът леко изненадан. – Но ще се оправя, спокойно, годинките ми си казват думата.
• Да ви помогна да си стигнете до вкъщи. – каза момичето. – Напомняте ми на моя дядо, който преди месеци си отиде от този свят. С удоволствие ще Ви заведа до вкъщи, много обичах да помагам на дядо си, винаги помагам и на други възрастни хора в нужда.
• Аз живея в този най-близкия блок, който се вижда оттук. – отвърна старецът. - Ами добре, моето момиче, нямам нищо против, след като ти се разхожда, ела с мен до блока ми! Бих те поканил на гости и вкъщи, но съвсем не е подредено и ме е срам да каня гости. Ела, разкажи нещо за себе си, напомняш ми на моята внучка, която учи немска литература в Германия... Пардон филология, така се казваше, нали? Ти ученичка ли си или студентка, с какво се занимаваш? И говори ми на ти, много ще ми е приятно, няма нужда от официалности.
• Студентка съм първа година, дядо... – каза момичето, тръгвайки с дядото и хващайки го под ръка. – Следвам право. А твоята внучка как се чувства в Германия, доволна ли е от живота и обучението там?
• Ами да, момичето ми, доволна е, въпреки че често я хваща носталгията и България й липсва. Но в Германия друг народ, друга държава, голям ред и дисциплина има там... Тя хвърля много усилия в ученето... Но и германците много я харесват, тя лесно се сприятелява с хората и знае чудесно езика вече...

Старецът все повече се учудваше на разговорливостта и сърдечността на чуждото момиче, което беше готово да го придружи до вкъщи, сякаш го познаваше от години... И да каже човек, че беше неин близък роднина, толкова мило и дружелюбно се отнасяше с него.

• Аз също се чудех дали да не отида в чужбина да уча, но заради момчето, което харесвах, се спрях. Обаче... той тръгна с друга и май въобще не трябваше да се съобразявам с него, да храня толкова надежди и чувства... Животът понякога носи болка, дядо, и разочарование... – споделяше момичето.
• Така е, моето момиче, но не се отчайвай... Животът винаги носи и втори шанс... Винаги изникват нови възможности отнякъде, винаги някъде ни чака нещо по-добро. – казваше мъдро дядо Васко, вървейки с радост и благодарност до момичето. – Много умни и стойностни българи избягаха от държавата, но аз вярвам, че добри хора винаги и навсякъде се срещат. Някой трябва да остане и тук, да работи за благото и на нашата родина – колкото и безнадеждни някога да изглеждат обстоятелствата.
• Да, така е. Въпреки всички неуредици тук, аз обичам България и не искам да я напускам. Но много ме е жал за възрастните хора тук. Не са в добро положение. И винаги им помагам, когато и с каквото мога.

Стигнаха до блока на стареца.

• Да ти помогна ли да се качиш до твоя апартамент, дядо? На кой етаж живееш? – попита момичето.
• Не, на първия съм, моето момиче, сам ще си вляза, вече нямам нужда от помощ. Бих те поканил вкъщи, но както ти казах, неудобно ми е, разхвърляно е. Ако минаваш през парка, пак ще се виждаме. А ти как се казваш?
• Добромира. Радвам се, че ти помогнах, дядо. На възрастните хора винаги трябва да се помага. Сега по-добре ли се чувстваш?
• Да, девойче, поуправих се. Това е, защото не си бях пил хапчетата за оросяване на мозъка навреме. Бог да те благослови, дете мое! Имаш много хубаво име, а и си личи, че си добро и мило момиче.
• Благодаря, дядо! Довиждане и до нови срещи! Остани си със здраве!
• Довиждане, момиче!

Дядо Васко остана трогнат от отзивчивостта на момичето, насмалко да се просълзи. Мислеше си: „Какво странно същество, сякаш неродено за този свят... За първи път виждам момиче, толкова внимателно към възрастните хора. Все още има възпитани млади хора, способни на доброта и съчувствие – стръкче надежда за света”.