- Как си, мамо? Чувам те, чувам те, мамо, съвсем ясно те чувам, говори спокойно.
- Добре сме, сине, сполай на Бога, нищо не ни липсва - маминият глас напевно подрежда думите с онзи мил и позабравен южняшки акцент, който аз отдавна изтръгнах от речника си. Далече съм, заетостта ми служи като оправдание, че не си ходя в родния край повече от веднъж годишно, но гледам веднъж-дваж месечно поне, да звънна в къщи и да си похортувам с мама както някога, усещайки как нейния застаряващ глас успокоява вълните на напрежение в мен, премахва плевелите на взаимоотношенията в душата ми и влива нови сили в сърцето ми...
Мама започва съботния си монолог с подробно описание на непослушанието на татко спрямо грижите за здравето си. Как забравя да си пие хапчетата за кръвно, но не забравя чашката вино на вечеря, не си облича топли дрехи, как се преуморява (сякаш тя самата не е същата хубост, но баща ми, за разлика от нея, не обича да говори много, камо ли по телефон). Подробно ми докладва с колко кубика д ...