Стела, Метлиц - две думи, които бяха оста, на която се въртеше моята вселена. Метлиц - звучеше ми като невероятна симфония, страстна, дръзка, лирична и красива. Колкото да ми се е струвало и на мен самия невъзможно, бях влюбен още повече в нея. Бях лудо,побъркано лудо, безумно лудо влюбен в жена си. Постоянно гледах фината халка на изящната и ръка, в очакване да се събудя. Кой би могъл да повярва, че точно в моя живот ще стане чудо? Страшна радост разкъсваше сърцето ми, можех да се изкатеря до купола на света, крещейки до побъркване колко много я обичам и пак да ми остане толкова любов. Тя се трупаше, насъбрана, наблъскана до ръба, готова да прелее, но не и да свърши. Дори и да исках, не бих могъл да я изчерпя никога докрай. Но аз и не исках, желаех единствено всеки един ден до края на живота си да я чувствам в себе си, дори и да се пръсна от болката, която причиняваше на душата ми. Проклетата душа, дебнеща в тъмното готова при най-малкия знак на съзнанието ми да започне да вие, да вие ...