Студено отмъщение
в памет на Нечка
Застанала до облегнатия на плочата избелял кръст, гледах поставения до купчината пръст простичък талашитен ковчег, в който лежеше свекърва ми с изкривено, измъчено лице – сякаш все още я мъчат кошмарите. Цялата се тресях от неудържими тръпки на възторжена наслада.
До зейналата дупка стърчаха, изправени като послушни воини, още две надгробни плочи, от които две снимки безстрастно наблюдаваха малката група хора. Жежка юлска мараня трепереше над гробищата. Работен ден – много хора не можаха да дойдат, за да окажат последна почит към баба Мина, която и приживе не се радваше на много приятели. Като мъжа й и сина й, легнали тук преди нея. И тях не ги изпрати многолюдна тълпа.
А когато тук слагаха мен, се беше стекло цялото село…
И всички плачеха.
„ Горкинкото, такова малко дете остави… То самото още дете, само на 26…“ „Да беше мислила бе, преди да избяга при тоя катил – какво очакваше?...“ „Катил, не катил – ей го, черви бузите, здрав като камък, а това мом ...