Не съм лицемер, не съм лицемер, не съм лицемер... Мога да го повтарям до изтощение. Не се гордея с това, че наранявам хората, казвайки им истината в очите. Но пък от друга страна, каква е ползата да живеят в илюзия? Когато тя се пръсне на хиляди въздушни парчета, се отчайват, стават неконтролируеми в злобата си.
Не съм лицемер... като ти кажа, че те обичам, наистина го чувствам и то е толкова силно, че ме извежда от орбитата на собственото ми съзнание. Защо обаче отсреща не могат да понесат истината?! Защото знаят, че не съм лъжовна? Защото виждат огледално душата ми в очите? Защото не могат да го понесат?
Не съм съгласна с новите лостове на манипулация. Понякога прехапвам език и стискам устни, за да не кажа онова, което ме гори отвътре. Те го виждат обаче. Чувстват го с кожата си, като заплаха, настръхват... И този страх се връща към мен, като бумеранг и ме кара да наостря сетивата си. Настървява ме. Прави ме несъгласна.
Не толерирам слабостта. Не че не съм се чувствала слаба. Но това ...