Тя се събуди рано. Така, както се будеше всяка сутрин. Отваряше очи, в които се къпеше самотата. Но слънчевите лъчи докосваха лицето на възрастната жена и тъгата се изпаряваше. Отиваше някъде там, където спомените тихо спяха. Назад във времето. Старицата отвори прозореца. Показа главата си навън и се усмихна:

-Колко е хубаво! Нов ден. Слънце.

Препече си филийка хляб, намаза я с масло, отряза си парче сирене. Отдавна не бързаше. Никой не я чакаше. Закуси и излезе на двора. Наведе се и погали няколко цветя, които се бяха наклонили към земята. Жената им говореше като на деца.

- Хайде, не унивайте! Няма защо да тъгувате. Сега ще ви дам водичка. Ето и слънцето грее от сутринта. И ще се изправите отново. Има тревичка около вас, но то е от дъжда. Не сте виновни. Сега ще я махна и вече няма да ви пречи.

Цветанка влизаше в градината всеки ден. Намираше си работа там. Плевеше. Сееше. Присаждаше. Поливаше и копаеше. Щом усещаше умора, излизаше на улицата и сядаше на пейката пред къщата. Оглеждаше се в двете посоки на черния път. Рядко минаваха хора. Понякога си говореше със съседката и се прибираше.

Наближаваше дванадесет часа. Цветанка сложи тенджерката с картофена яхния на котлона. Бе я сготвила предния ден. Сипа си в чинията и седна да обядва. Слънчев лъч се опитваше да разбърка топлото ястие. Една муха не спираше да разказва своите преживявания. А песента на птиците, която влизаше през отворения прозорец, правеше хляба още по-вкусен. Жената се нахрани. Разтреби масата. Изми съдовете и си легна. Когато бе млада, тя си мечтаеше за следобеден сън. Да си дремне поне за час. И сега вече имаше тази възможност. Опитваше се да затвори очи. Спомени нахлуваха в стаята. Поглеждаше към тавана. А той, сякаш с всеки изминал ден ставаше все по-нисък. Имаше чувството, че я притиска. Тъгата лягаше до старицата и запяваше стара народна песен. Думите се превръщаха в сълзи. А припевът засдаше в гърлото. Цветанка махаше с ръка. Искаше да изгони натрапчивите мисли за минали неща. Но не можеше. Те правеха така, че тя да не се чувства сама. Спомняше си за живот, който бе кипял в пълната къща. Старата жена стана от леглото. Излезе отново в градинката. Погали цветята, които все още гледаха към земята. Разходи се в двора. Не можеше да стои на едно място. Влезе в стаята. Изми се и излезе на улицата. Тръгна към центъра на селото. Минаваше пет, когато Цветанка срещна своя бивша колежка. Поговориха си малко. Споделиха самотата си. Вдъхнаха си кураж и всяка тръгна по пътя си. Почти бе отминала голямата сграда на читалището, когато от отворения прозорец на една от стаите чу песен. Жената спря. Затвори очи. Заслуша се. Подпря се на оградата. Пое си дълбоко въздух. Издиша. Тръгна по посока на песента. Почука на вратата и влезе. Група от жени и мъже играеха хоро под ръководството на хореограф от града. Самодейци, които идваха за репетиции и се прибираха по домовете си. Когато старата жена влезе, всички спряха да играят. Тя се смути и каза:

- Добър вечер! Аз не искам да ви преча. Само да послушам малко. Ей там, в ъгъла ще седна. Може ли?

- Може, разбира се! - отвърна хореографът.

Групата започна отново хорото. Цветанка бе слушала тази песен още в своето детство. Нейният дядо я свиреше с гъдулката си. А със ситни стъпки, бабата на малкото момиченце играеше в стаята. Толкова весело, уютно и споделено. Но всичко това бе някъде назад, в спомените. Минало, към което можеше да се върне човек само с любима песен. Неусетно, Цветанка бе станала. Зад всички, тя играеше хорото сама. Същите стъпки, като на другите. Хореографът се обърна. Спря. Спряха и останалите. Музиката звучеше. Старицата пристъпяше от крак на крак в ритъма на песента. Толкова бе увлечена от красивите спомени, че играеше със затворени очи. Хореографът се провикна:

- Ето, така се играе! Със ситни стъпки. Леко. Сякаш не стъпва по земята!

Докато старата жена се опомни, той я хвана за ръка. След него се наредиха и другите. За първи път, старата жена водеше хоро. Тя се радваше, защото усещаше възхищението в очите на играещите. Със ситните стъпки, които бе научила от своята баба.

Сякаш не опираше земята.

С лекота, която предаваше на другите.

Със стъпките на утехата.

Явор Перфанов

15.05.2022 г.

Г. Оряховица