Станах и тръгнах към дъската, когато учителката извика името ми.  Чувствах се сякаш отивах към кладата. Бях две години в този клас и не се бях сближила с никой. Всъщност всички се подиграваха на мой гръб, търсеха поредната възможност, за да ми нанесат поредното унижение, мразеха ме, но и аз ги мразех. Всеки ден се молех да изчезнат от живота ми, но молбите към Бог не помагаха. Аз бях обекта за всеобщо веселие - дебеланата.
 Минах през редицата и застанах пред чистата бяла дъска. Момчето, което харесвах от две години вече, седеше на първия чин. Погледнах го, беше както винаги прекрасен, но спрямо друг път не ми се бе усмихнал подигравателно, гледаше ме сякаш бях призрак. В часовете по философия госпожата обикновено ни караше да говорим на някаква тема или да разказваме нещо за нас. Аз нямах какво да кажа, не исках някой да знае нещо повече от името ми. Аз исках да бъда просто никой. Да бъдеш някой е сложно и обременяващо.
- Е - започна учителката - какво би искала да ни разкажеш за себе си?
Нищо - помислих си аз - абсолютно нищо. Класът започна да си шушука зад мен чувах как някои казват, че нямам какво да разказвам. Какво можеше да им каже една девствена тинейджърка? Какво искаха да знаят за една дебелана? Реших да си спестя подигравките и  подех:
 - Госпожо, не мисля че някой би искал точно аз да бъда на дъск..
- Това е изпитване. - каза тя сякаш това обясняваше всичко. Ясно бе, че ако не кажех нещо, щях да имам двойка.  Дланите ми се изпотиха от притеснението, което чувствах. Подигравките отново щяха да започнат.
Преди да кажа нещо една съученичка ми  зададе въпрос.
- Как успя да отслабнеш толкова?  - след нея друга добави - Възприемаш ли се като анорексичка?
Погледнах тялото си виждах единствено дебелите си бедра. Явно тези двете се бяха надрусали, аз бях дебела и нищо не можеше да промени това. Независимо, че не бях яла абсолютно нищо повече от двадесет дни, а през последните няколко месеца карах само на по един плод на ден. Но от това нямаше ефект не бях отслабнала видимо или поне аз не го забелязвах, единственото, което чувствах беше умора и глад, никакво удовлетворение дори от това че нося по-малък размер дънки. Завинаги щях да остана дебела.   
 Всички започнаха да ми задават някакви въпроси, свързани с тялото ми, хранителните ми навици. Чувствах се ужасно, гадеше ми се. Те ми се подиграваха, сълзите започнаха да парят в очите ми. Не исках да бъда  повече в тази стая. Излезнах и се затичах, докато не ми остана дъх. Обърнах се назад и видях че едва съм стигнала края на коридора. Чувствах се изморена, спеше ми се, бях гладна, исках да легна и да заспя завинаги, виеше ми се свят. Какво ставаше с мен? Чух как някоя от съученичките ми крещи, че  ще припадна. Причерня ми и потънах в тъмнината.
Чувах някакви гласове, но казаното от тях не достигаше до съзнанието ми, не можех да осмислям думите им. Единственото, което разбрах бе  "колко е слаба". Нямах представа кой го беше казал, но се усмихнах или поне се помъчих да се. Може би наистина след всички усилия, които бях положила имаше резултат.
Отворих очите си и видях, че съучениците ми се бях струпали около мен. Явно им пукаше поне малко за мен.
- Колко е бледа - каза една момиче.
- Това е най-малкото, погледни я колко слаба... изглежда сякаш умира...
Аз да умирах? Не беше възможно... Болката разкъсваше  тялото ми. А може би наистина умирах. Какво, по дяволите стана, че нещата се объркаха така. Дали не бях отишла прекалено далеч с тази мания за перфектно тяло? Дали не бях преминала границата? Дали не бях стигнала до ниво, в което не виждах наистина на какво приличах. Повдигнах ръката си, за да мога да я виждам. Изглеждаше толкова крехка, бледа и кокалеста. Не можех да видя тялото си, но знаех, че и то е такова. Бях толкова обсебена, не допусках никой до себе си. Някак си цялата суета, която притежавах ме докара до това състояние. Напрегнах зрението си, за да видя кой ме държи и открих, че това е момчето, което харесвах. Не можех да видя ясно лицето му, но знаех че се притеснява поне мъничко. В крайна сметка постигнах целта си.  Болката отново се усили и изтръпнах, в един момент беше толкова силна, а след това спря. Чувствах се сякаш се реех, нищо не беше в състояние да ме нарани. Толкова безтегловно.
- Тя умира - крещеше истерично някой.
Да, умирах  в ръцете на този, когото харесвах. Определено си отивах романтично, толкова скучен живот, а такъв драматичен завършек. Оставих се черната яма да ме погълне. Не бях тъжна, а напълно равнодушна. Смъртта беше някак приемлива. Обикновеното момиче щеше да бъде топ тема по вестниците следващата седмица. Да, всички щяха да знаят, че някоя анорексичка е умряла в училище. А може би аз си мислех, че ще бъде така.  Исках поне няколко минути слава, но не ми беше предопределено. Единствено лошият късмет ми беше спътник, той беше до мен по време на всичките ми неволи. И все пак истинската причина за несполуките ми беше в мен, отблъсквайки всички от себе си, само защото аз не се харесвам. Мечтаейки да бъда слаба, загубих себе си.
- В крайна сметка се оказа, че животът ми беше наказание... - прошепнах.