Нямам име, нямам душа, но мога да почувствам безмилостното угризение вътре в
мен, което не ми дава покой, когато си затворя изморените очи, през които
виждам и презирам целия този свят около мен. Чувството е като изсъхнал трън,
който играе по повърхността на невинно око. Никой не ми е дал име, никой не ми
е дал душа, но не съжалявам, защото човек като мен - без вяра и без емоция, е
обречен на смърт и не заслужава да носи самоличност. Сърцето ми отдавна е
спряло да бие и дори аз самият не мога да го почувствам, когато сложа ръка
върху него. Струните му отдавна са скъсъни, отнемайки всякаква надежда и
прекъсвайки всякаква мелодия. Песента е към своя край, която стъпва все
по-тежко по бреговете на вечната тъга. Всяко същество на този свят умира само,
но по-тъжното е, че някои същества и живеят сами, без да го осъзнават.
Свободата на волята се оказва роб на избора. Собственото унищожение кара хората
да се почувстват живи. Аз бях жив, макар че не го чувствах... не можех. Един
парадокс. А какво остава, когато не се чувстваш жив? Оставаш сам. Никой не желае
да остане сам. Плачеш, за да чуят този плач. Крещиш, за да бъде чут този глас.
Аз плача и крещя, но единствено остава скръбното ехо, което изчезва, без да
остави и следа от моя зов. Нямам глас. Заключен съм в собствената си клетка,
без да помня как изглеждаше светът отвъд. По-скоро, клетката заключена вътре в
мен, ме поглъща, изяжда ме отвътре навън. Нямам вяра, нямам емоция. Липсват ми
единствените неща, с които всички хора могат да се жертват, в името на
надеждата. Слънце, затворено в клетка? Колко иронично.
Ако можех да поживея и единствен ден, ако можех да си поема дъх и единствен ден,
бих разменил всички останали. Последното желание винаги боли най-много, защото
не може да бъде изпълнено, както не може и моето. Това е единственият момент,
който притежавам. Живият край, омегата, избавлението. Ще престане ли... или
това е само началото?