„Лъже ме в очите и пак ѝ се обаждам,
бавно ми танцува и вече се предавам.
Шапка ти свалям, шапка ти свалям, шапка ти свалям“
Някаква музика достигна до все още спящия ми мозък. Не ми се става. Топло е, уютно е, искам още пет минути. Обръщам се на другата страна и се опитвам да изгоня натрапчивата мелодия от главата си. Не става. Долавям и други шумове – врата на съседната стая се отваря и затваря, после хлопва гардероба, сина ми си припява… „Боже, успала съм се“ – мисълта пронизва спящото ми съзнание като светкавица. Скачам в леглото и една гадна болка се загнезди в тила ми. Нямам време да мисля за нея. Колко е часа? Проклета аларма, не е ли звъняла? Поглеждам мобилния – 5.30 сутринта. Не е възможно, нещо е откачил. Намятам халата и изтичвам в коридора, поглеждам стенния часовник, ами толкова – 5.30. Объркана съм, не е възможно сина ми да е станал толкова рано. Обикновено едва го будя към седем. Почуках на вратата му.
- Влез!
- Какво се случва за бога и колко е часа?
- А, мамо, събудих ...