Свещичка за Господ
Компанията се бе разгорещила след вкусния обилен обяд и хубавото изстудено вино. Освещаването на новата вила бе развълнувало гостите на богатия бизнесмен и те, зачервени, със светнали очи, търсеха начин да се покажат по-специални. Въпреки че наближаваше Преображение, жегата в Странджанското село беше жестока. На сянка в широкия двор разговорът неусетно се прехвърли към въстанието от 1903 година и събитията, които го бяха последвали.
Понеже всички българи са специалисти по футбол и политика, страстите и сега се разгоряха с небивала сила и категоричност. Изказваха се мнения, защитаваха се хипотези. Развързаха се вратовръзки, ръкомаханията и повишаването на тон ставаха заплашителни.
Не съм специалист по история. Знам основни неща за Въстанието, за събитията около Петрова нива, за съществуването на „Смъртни дружини”. Изчаквах емоциите да поутихнат и погледът ми безцелно се заразхожда по лицата на спорещите. Добре охранени бизнесмени, красиви поддържани жени – те бяха космично далеч от нещата, за които говореха. Беше и смешно, и жалко както тяхното високомерие, така и очевадната им некомпетентност, но не можех да им го кажа. Аз бях жената, която почиства и ще измие съдовете, след като те си легнат да спят.
Огледах масата - имаше празни чинии и чаши, станах да прибера и да отворя място на изстудената диня, инжектирана с качествена мастика. Трябваше да нарежа на фигури специалната жълта диня, която собствениците бяха пуснали в дълбокия кладенец. Докато подготвях нещата в кухнята, на вратата се показа местния поп. Познавах го от няколко години, откакто всяко лято идвах тук да се грижа за вилите на богати хора и така да плащам семестрите на дъщеря си в Германия.
- Може ли да седна за малко при теб, че нещо взе да ме стяга под килимявката – попита уморено той.
Посочих с ръка свободния стол и се заех мълчаливо да мия и подготвям плодовия десерт. Възрастният мъж избърса в ръка посивялата си коса и попипа обикновения кръст на гърдите си.
- Ако чуят и видят какво става тук, в гроба ще се обърнат войводите – сякаш на себе си каза той. - Чувала си за смъртните дружинки, нали?
Кимнах с глава.
- Дядо ми е един от тях – замислено добави той. - Били са дванайсет от нашето село. Имали са войвода, клетва са дали до един да умрат на корията. И така е щяло да стане, защото бакалинът в селото ги предал. На гърците вяра да нямаш, ама на, сгрешили и посветили и него в борбата. Турците мислели, че всички са мъртви след битката, но дядо ми бил оцелял. Като минавали после да приберат мъртвите, като се разбрало какво ги е сполетяло, хората три дни вили като вълци в гората. Дванайсет млади мъже загинали само от нашето село. А дядо ми, като усетили селяните, че още е жив, го закарали в чуждото село. От страх някой да не го издаде в нашето. Оставили го знаеш къде? При любовницата на местния ходжа. Тя била българка, на нея го дали дядо ми. Крила го тя, излекувала го, ама дядо ми къде ще стои. Молела го да не се връща в селото, че пак някой от нашите ще го продаде. А той рекъл: „Клетва в смъртна дружина съм дал. Моят живот е свещичка за Господ.” И една нощ се върнал по тъмно. Намерил бакалина как спи сладко в кревата и му отрязал главата от ухо до ухо. Чули слугите, развикали се и къщата била за нула време обградена. Една бомба му била останала, отворил вратата и я хвърлил отгоре им, после се опитал да мине през тях, но не успял. Такава смърт си избрал. А тия – посочи с ръка пиещите на двора – тия никога няма да разберат как се пали свещичка за Господ.
Възрастният мъж избърса пак потта от челото си. Парите го бяха накарали да дойде за водосвет на новата вила въпреки преклонната възраст. Гладът го бе принудил да седи на трапезата и да слуша скверните приказки за светлата памет на дядо си. Внукът на един от смъртната дружинка трябваше да замълчи, за да бъде стомахът му сит.
Излязохме на двора. Аз носех подноса с жълтата диня, старият поп вървеше след мен.
Развеселената компания бе сменила спора за Илинденското въстание с хвалби за скъпи коли.
- Седни, дядо попе - снизходително го покани собственикът на вилата. – Изпей някоя молитва за много пари.
Всички се засмяха и погледнаха в очакване възрастния мъж.
Той свали килимявката, прекръсти се три пъти, и запя като за последно:
Събрале са се, събрале,
цялата смъртна дружина,
горе ми на Мералово,
на Мералоска курия,
три дене нищо не яли,
три деня гланни стояле,
три пъте комбус фърлиле...
Гласът му идваше от дълбините на времето и смехът на подпийналите мъже замря. Очите им промениха своя блясък и се вторачиха в планината отсреща, към онази кория, където членовете на смъртната дружина с живота си са бранили тяхното благополучие днес.
Аз стоях и не мърдах. Подносът тежеше в ръцете ми и трепваше при всяка извивка на песента. Усещах как гърлото ми затягат хиляда паякови мрежи. Мъката по тежката съдба на онези, запалили като свещичка за Господ своя живот, но получили вместо признание и благодарност забрава, пребори моята мъка и бедността, унижението да бъда слугиня, за да изуча детето си. Гледах попа и планината зад него, и все по-високо вдигах глава.
Когато песента свърши, свещеникът се обърна и бавно си тръгна.
Никой не го спря.
© Илияна Каракочева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Разтърсваща истина...И не само в исторически план...Гладът в ролята на съветник и творец на съвременната ни история!
Аплодисменти и от мен за стила и темата! -
Прекрасен разказ! Поклон!
-
Илияна, отново ме жегна! Разчувства ме! Поздрави!
-
А нали някой трябва да разкаже на децата?Благодаря!
-
На мен и на такива като мен им пука. Аз разказвам на децата в училище тези неща, защото е важно. Има надежда и тя е в децата. Докато ние още знаем песните, можем да има ги кажем на тях. Има начин да се предизвика тяхното внимание. Трябва да се предизвика техния интерес. Защото и героите в Смъртните дружини, и децата ни са българи.
Изчетох не само в Уикипедия какво пише за Александър Манов, прочетох и други неща. Благодаря! Наистина се чувствам горда! -
Благодаря на всички! Когато прочетох песента, се потресох. Разказаха ми истински истории за членове на тези Смъртни дружини, после сама се рових в Интернет и още четох за тях. Не може да останат в забрава тези българи. Не трябва!
Поздрав! -
Безмълвна съм!
Или*! -
Днес няма саможертва,няма зов за запазване на човешкото,няма борба за чест и живот...
-
Илияна,само как въздейства всяка написана от душата ти дума!
Поставяш проблемите за парите,за стремежът към власт,които правят духовното нищожно.Човекът,който носи парите заприличва на тях...Като маска заемат мястото на лицето му,на сърцето му...Правят ни жалки!Обезличават стойностите,минало,историята,идеалите...Днес клетва за вярност се полага пред царица-парица -
Поклон пред "Свещичките за Господ"!
Поздрав с обич, за авторката! -
Разказ, който напълни очите ми със сълзи, а сърцето ми се сви, като се замислих колко малко знаем за тези "Свещички". Поклон пред паметта им и преклонение пред таланта ти, който увлекателно и трогателно ме понесе назад във времето. Колкото до този тип собственици на вили, коли и жени - простено да им е, защото има кой да ги съди.
-
Богат не значи интелигентен.Забелязал съм ,че НЕинтелигентността е право пропорционална на чувството на величие и чувството на всезнание.Тези хора са щастливи в своята тъпота.Живеят си в един затворен кръг от вещи и се интересуват само от материалното.Познавам много от тях. За съжаление македонци,сърби и българи държим рекорда,като начело са сърбите.Балкански комплекс.
Илияна, благодаря ти за прекрасния разказ.Удоволствие бе, да те чета отново. Поздравявам те ! -
Може би, въпреки сепването, след него, собственикът на новата вила или някой от неговите гости неловко са измърморили, че "Дядо Поп от молитви и вино си е замъглил главата" и са подхванали пак онези - своите си приказки, които ги веселят...
Сигурно на нас са оставили честта да се поклоним пред "Свещичките за Господ"
Поклон пред тези храбри и самоотвержени мъже и пред силата на разказа!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Браво, Илияна. Няма заплетени сюжети, няма измислени фабули, няма високопарна патетика - има простата истина написана талатливо. Развълнуваме разказа ти. Още веднъж -БРАВО!