Аз сама не знам какво точно стана, но се появих на дъното на тази дупка като новородено, излизащо от утробата на майка си. С тази разлика, че нито една сълза не погали лицето ми, нито един вик не се откъсна от гърдите ми. Сякаш вече цяла вечност съм била тук и нищо нямаше значение.
Голяма част от свободното си време прекарвах в изучаване на меката пръст, камъните и кореновата система на растенията, до които можех да достигна. Понякога дори се опитвах да рисувам с клечка в пръстта, но веднага започваше да се сипе проливен дъжд, размазвайки изкуството ми. И като започне така - вали, вали, докато не се напълни с вода до шията ми, та едва да се крепя на върховете на пръстите си, за да не се удавя. После земята жадно поглъщаше прозрачната безвкусна течност, премлясквайки с наслада – а аз пак лягах на дъното, омазана до ушите в кал и останки от мъртви растения и животни. Очевидно ежедневието ми хич не беше пъстро, но за това си бях виновна само аз. Не бях достатъчно пъргава, за да изляза нав ...