Свижданията са във вторник
Днес е понеделник. Синът ми, писателят, трябва да дойде. Чакам го от два часа. Другият ми син е в чужбина. Чуваме се по телефона. Понякога.
Мина още час откакто съм в стаята за свиждане. Синът ми го няма, но аз съм сигурен – скоро ще влезе през решетъчната врата, ще поседи при мен, ще поговорим. Повечето за общи неща. За времето, за литературните му успехи. Разбира се намесваме и политиката. След това ще стане и вежливо ще помоли някого от персонала. Тук го познават. За миг ще се получи раздвижване в апатичната болнична обстановка и не след дълго ще докарат майка му, моята съпруга, на инвалидна количка.
Синът ни ще поседи с нея. Аз ще ги оставя за малко. Решил съм, че точно сега трябва да отида до тоалетната, но ще се спра зад рамката на вратата и ще ги наблюдавам. Той ще ù говори, тя ще се засмее, ще кимне с отнесен поглед в знак на съгласие, но аз съм сигурен – не го е познала. Жена ми се усмихва, но нейната усмивка е като призрак в пространството. Загадъчн ...