Русана гледаше разсеяно маникюра си или някъде над него, пиейки поредното си горчиво кафе в едно кафене на художествената академия. Тя чакаше часа си, в който щеше да позира за поредно на младите художници срещу заплащане. Гола. Гола и безсрамна, както обичаше да я подкача престарелият професор – женкар, от чието мнение тя ни най-малко не се интересуваше. За какво ти е една красота, ако не можеш да се възползваш от нея. Такава бе простата ù философия или философията, която гадният живот, който живееше, я беше принудил да възприеме.
Русана. Що за име беше това?! Името на баба ù. Та какво ù беше дала тая баба? Нищо! А избягващата конфликтите нейна майка така с лека ръка я беше кръстила на нея. Или с кисели физиономии и студено и деспотично отношение я бяха принудили да го направи. Русана беше решила, че щом навърши осемнадесет години, ще си смени името. Но сега вече това нямаше абсолютно никакво значение. Беше ù толкова празно и студено в душата, че едно име едва ли имаше някакво значени ...