СВИРКИ

Из „За кожата на една проститука”

          Ако имах мъж, щях да го лъжа, че не ми харесва, но истината е друга. Харесва ми. И то много! Толкова обичам да правя свирки, че понякога се хващам как наблюдавам някой мъж с по-голям пакет по улицата и аха да се лепна за ципа му. Срам ме е от себе си. И ако щете вярвайте, нощем сънувам как ям банани. И уж банани, на сутринта подмокрена и с напукани устни се събуждам. Идиотия!

          Неомъжена съм. То похотта не избира. На трийсет и пет съм, но още минавам за двайсет и седем-осем годишна. Можех да имам син. На десет. Да седи по цял ден, да нагъва шоколади и да зяпа в компютъра. Но не порно! Не! Ще виси в социалната мрежа или в някой сайт за татуировки.  

          Боже! Светът назад ли в тръгнал? Аз на тринайсет се изчуках за пръв път, той картинки ще гледа. Какви времена. Поне да беше надзърнал в спалнята, да види баща си и съседката като окачват пердетата. Веднъж да вдигне поглед от проклетия монитор, та да влезе. Да завари баща си уж сам, но смутен, зачервен, потен. Без риза и гащи. Под леглото, под леглото погледни! Аз първо там щях да се завра.

          Но истината е, че не би се сетил. Докато нас ни пребиваха за гола мадама върху карта за игра на белот, той е само на едно цъкване с мишката от света на големите. Друг е въпросът, че е загубил детството си още преди да се роди в тая бетонна джунгла от разтопен асфалт, неон и рекламни пана. Няма къде да играе на „Стражари и апаши”, но пък телевизията цял ден бълва филми със стрелба и насилие. Какъв мъж ще стане, като от всеки вестник се хилят мацки само по силикон? Приел веднъж интимния свят за нещо явно, дали ще съхрани тръпката към другия пол, или на света ще се е пръкнал още един  педал?

          Цъка си “games”. “Counter strike”, “Queek” и Gta  san andreas. Убива проститутки, краде дрога и става бос на мафиоти. Събира точки и на вечеря се хвали: „Още две нива и ще ги издухам всичките” Но няма живец в гласа му, заспива на масата и насън промърморва: „level one. Fuck off”

          Гледам го и неволно се пренасям в моето детство. На тринайсет си беше живо престъпление, но я да познавахте Иван Шланга… Много бях слушала за тоя шланг и все си мислех, че е бъзик някакъв, докато не го зърнах за пръв път. Направо се изплаших къде ще го събера това нещо. Ех, глупачето аз. От игра на дама и ластик, директно в оркестъра влязох и то през парадния вход. Но нали си бях любопитна… Като го извади, взех да се дърпам - не ти ща ни сладоледа, ни пастата, ни киното! Абе, само веднъж, вика ми, само за проба, съвсем лекичко! Егати пробата! Не повторих до десети клас!

          Свят ми се зави като ме изджаска, нещо под диафрагмата направи „пук”, и дето викат – „до глътката ми дойде” - майтап няма. Въздух не можех да си поема, кръгове пред очите ми беснеят, боли отдолу, като разкъсана се чувствам, горя. Залюля се стаята. Календар за хиляда деветстотин осемдесет и не знам коя си, с едни македонки беше, помня, срещу мен на стената забоден… Няма да ги забравя - танцуват хоро някакво и ми дават кураж: “Жена лесно не се става на тринайсет, ама стискай зъби, ще утраеш!”

          Ужас! И рекох ще бягам, ще се измъкна, ама накъде? Как? Отзад ме напира, лашкам си главата в таблата, чернее ми, ти казвам, отпред стената с македонките, едната  музика липсва само. Е, не умрях. Поревах си, което си е, а онзи отзад ме успокоява, че така е първия път само, мъжко момиче съм била, ако знаеш какви ги има, наакват се, с извинение, ама ти - евала! И аз, нали съм простачка, за едното “евала”, то какво ли друго ми оставаше, ама се усмихвам през сълзи и си викам - а още малко, а още малко…

          Като не щеш да те боли – ще правиш свирки, ме посъветва той. В началото се намръщих, как ще ми го вреш това в устата, като знам къде го бе натикал, да се беше поне измил, ама сетне като премислих, пет лева си бяха пари. Заслужаваха си изплакването с чаша вода и дъвката „Идеал”. Ей така заработих първите си пари, без да имам представа от експлоатация на детски труд, профсъюз и здравно осигуряване. И без да подозирам, че наближава време, в което уменията ми ще са шанс за оцеляване.

          И от тогава я карам с широко отворени очи, когато правя секс, все търся да зърна ония македонки, и слепешката, когато духам.

          За мен свирката е нещо специално. Ако се абстрахираш от фактора миризма и мисълта къде е бил преди това, остава ти тръпката от вкуса на огромно, сочно парче мръвка, която жвакаш в уста, облизваш и осмукваш като крехко свинско ребърце. Аз много обичам свински ребърца. Трябва да си призная, че свирките ме научиха и да мечтая, да се пренасям на някое красиво и спокойно място, плаж да речем. Сама на пясъка, лек ветрец, нощ топла, августовска, луна, милион звезди… И не ти пука за никого и нищо! Някъде се водели войни - майната им, да правят любов. Да, ама ако правят, ще ги нарекат педали, защото войната е главно мъжко занимание. Да си сменят тогава сексуалната ориентация, или да се захванат с градинарство.

          Свирките ме научиха и на друго – научих се да разчитам хората, като на книга. Много е просто. Идва някой, започвам го и виждам, че е  еректирал до синьо. Вените му като асансьорни въжета набъбнали, а главата му като църковна камбана – а съм я чукнала, а е звъннала. И знам. Ти, викам, си счетоводител и си на голям зор. Краят на месеца е. Жена ти е една заспала патка, не смее с пръст да го барне, да не я захапе. Ти, мили мой, имаш нужда от по-специално внимание. Попаднал си на точното място. И докато му го кажа, той вече свършил. Не, не ми е пълна устата, на него от лъскане на бастуна в мечти за жена като мен, семе не му е останало.

          Друг пък, ербап го раздава. Разпасал се е. Получил заплата, първа от три месеца, пил два-три джина, решил да си направи подарък, дошъл. И стъпва като шейх Абдул-Хасан-Не-знам-Кой-си, ларж. Позволено му е всичко, щом си плаща, ама като се сетя, че у тях две деца ненахранени чакат, вечно мърмореща зла жена, на която е обещал пералня отпреди брака, неплатена кабелна и заем към кварталния магазин, по-голям от мечтите му за шестица от тотото, ми домилява. Той готов още с влизането си, няма защо да се лъжем, но го крепя, за да не му висне носът съвсем. На излизане си плаща, опрощавам му половината. Царица си, вика! И пак ще дойде, такива като него днеска бол.

          Царица съм. Знам. Дори и тефтер с вересии вече имам, като всеки  търговец на народни стоки. Некоронованата принцеса на безработните, неплатежоспособните - пролетариат с други думи. Демек – отречена, защото нали такова понятие вече няма. Добре де, няма, ама аз защо се чувствам точно такава? Щото съм нередовна ли? Аз, добре, а останалите пет-шест милиона? Чувам приказват, че ако преди е било всекиму според потребностите, днес е всекиму според възможностите. Но не казват кои възможности. А накарай цял народ свирки да прави, де!?

          Не разбирам никак от политика, ама се чудя, защо аджеба ни беше тоя преход, дето говорят за него? Какво се подобри? Де го, аз що не виждам нищо ново? Преходни май са само тия, дето се  борят кой да седне в меките столове за няколко години. Един клиент ми разправяше, че една шепа лумпени с пъргав език и дълбоки джобове са ни окрали за двайсет години толкова, колкото за петдесет не успя друг един, дето  думите му бяха като на пиян казак завалени. И че това пътища, мостове, водопроводи, жилища са все от негово време. Ама милият беше толкоз накъркан, че може и да ме лъже.

          Аз лично помня, че имахме фабрики, които работеха и думата “безработен” я четяхме по вестниците като мръсна, все едно “курва” да кажеш на глас по онова време. Стачки, престъпност, несигурност в утрешния ден - нямаше такива работи, все на Запада бяха. Цъкахме с език и викахме “Боже опази”! Вярно, че карахме Жигули и Москвич, а сега събрахме боклуците на прехвалена Европа. Не можехме свободно да идем до Италия, но прескачахме до Сърбия и Румъния, колкото да се убедим, че и там цигания. Сега можем да идем, ама колцина са го направили? На опашката за безработни не раздават самолетни билети за Париж и Виена. Остави, че не ни искат никъде. Зарязала Баба Илийца тясната ладия по Искъро и хванала океана, айде не ме разсмивай, моля те. С вълнената фуста и протритите чорапи – в Америка. Смех!

           Не ни опази Бог, щото сами си го вкарахме. И то по-голям и мазен и от на Иван Шланга. И не полекичка. Не само малко и за проба. Не ни обещаха кино и сладолед, а демокрация. Това нито по гръб, нито по корем; нито с пълна уста го видях или усетих. И ако демокрацията е да правя свирки, за да не сънувам нощем банани, егати демокрацията. Защото дойде ден да ги има навсякъде, ама пак не мога да си ги купя. Не и без да направя свирка. Ха бягай, де!

          И ни лашка сега, както мен на тринадесет, само дето няма свършване.  Нито за час, нито за година. Какво ти, то двайсет години лашкане не ни стига, твърдоглави сме, поне още петдесет ще минат, докато се умори оня отзад, дето сами си го натресохме. Нищо, че не знаем кой точно е. Щом ние сме в партер, значи е по-умен. И после, като се измори, какво, ще минем на свирки, че е по-лесно ли? Затваряш очи, унасяш се, представяш си плажовете и звездите… И докато се усетиш, той, преходът, минал вече и живот ни чака. Аз съм тренирана, правя го от тринадесетгодишна, а останалите?

          Ами ако се сменят отзад? Тогава?

          Не, мерси! Без мерак вече не ща! По-добре да потърся баба Илийца и ония пътеки, към Околчица, дано спра историята, преди да са разбили Ботевата чета. За да може синът ми, ако някога го имам, да я прочете и да не забравя кои сме всъщност. Вашите синове също. За да не ни се налага да правим свирки на тоя или оня.

Р. Романов