С помощта на Ваня Георгиева

- Има ли място? – попита човекът и пъхна пет банкноти по 50 лв. в ръката на Ангел Войнов, нощният пазач на гробищата в град Камбана.

Ангел хвърли един поглед на парите, между които се показваше бележка с написано на нея име, прибра ги в джоба на зеленото си яке и каза:

- Ще се намери. – след което извади пакет цигари Вайсрой и допълни: - Ела утре вечерта, за да ти кажа в кой парцел ще е.

- Благодаря – каза човекът и се отдалечи към изхода на гробището.

Ангел го погледа известно време, след това се качи в патрулната кола и продължи обиколката си на гробището.

Град Камбана беше най-големият в региона и един от най-големите в България. Броят жители постоянно растеше, защото жителите на близките градове Владимирица и Небаре се заселваха в града, тъй като можеха да започнат работа в местната мина за тритин. Кметът Найден Веселинов беше обещал, че до края на мандата си ще превърне Камбана в третия най-добре развит град в България и въпреки че нямаше начин да изпълни обещанието си в следващите три месеца, които му оставаха, хората го харесваха и без съмнение щяха да гласуват за него на предстоящите избори.

Единственият проблем на град Камбана бяха местата в местното гробище, които почти се бяха изчерпали. Собственикът Мартин Голодупев продаваше малкото останали свободни места на страшно завишени цени и беше много доволен от продължаващите вече четвърта година спорове за земите около Камбана. Заради неизяснената собственост кметът Веселинов не можеше да изпълни плана си и да направи ново гробище, така че ако не искаха да заобикалят законите, опечалените жители на Камбана трябваше или да извозват покойниците до някой друг град, или да плащат безумно високи суми на Голодупев, за да си купят (или наемат за определен период от време) парцел в единственото за града гробище.

Ако обаче бяха склонни да нарушат закона, Ангел Войнов и останалите нощни пазачи бяха повече от щастливи да помогнат. Процедурата беше много проста – желаещите да се възползват от услугите на нощните пазачи идваха в извънработното време на гробището и плащаха определената такса от 250 лв, която беше почти цената на гроб в нормално гробище и по-малко от половината от онова, което искаше Мартин Голодупев. След това нощните пазачи проверяваха в архивите кои от погребаните нямат никакви живи роднини, които да създават проблеми. Когато откриеха някой подходящ кандидат, гробищните служители освобождаваха гроба на починалия, отърваваха се от костите и го приготвяха да приеме новия си „постоянен” обитател.

Повечето жители на Камбана знаеха за тази схема, макар и повечето да не я одобряваха. Това, което наистина щеше да ги изненада е, че за измамата знаеше и самият Голодупев, който беше и автор на идеята. Той получаваше половината от подкупа, а останалото си го разделяха нощните пазачи.

Ангел обиколи още няколко пъти гробището и когато започна да се смрачава, отиде в по-старата му част, където с времето бяха започнали да се появяват доста пресни гробове. Там намери Петър Рашев и турчина Мерджан, които разкопаваха земята до една надгробна плоча, която бяха повалили. Петър, както винаги, беше с червената си шапка, която никога не сваляше, но Мерджан се беше съблякъл и Ангел видя зеленото му яке закачено за един клон навътре в гробището.

- Много рано почна да се мръква – каза Петър, който изскочи от дупката и изтри запотеното си чело, оставяйки кална следа под червената си шапка. – След малко вече нищо нема да видиме.

- Още много ли ви остава – попита Ангел докато слизаше от колата и хвърли фаса си сред останалите до табелата „Тук не се пуши!”.

- Тоя почти го извадихме, ама требва още един на пети – каза Петър и посочи южната част на гробището, в която се намираше парцел 5.

- Ще го изкопаем утре – каза Ангел.

- Нема смисъл, ще копаем и на тъмно, само ни донеси траковиците – отвърна Петър, използвайки местната диалектна дума за осветление. Ангел много добре знаеше защо колегата му иска да изкопае и този гроб днес – в края на месеца нощните пазачи си деляха печалбата от подкупи, като дяловете бяха в зависимост от това кой колко гроба е копал. Работното им време беше 2/2, което значеше, че две вечери на смяна като пазачи са Ангел и Мишо, а следващите две са Петър и Мерджан. Докато едната двойка изпълняваха задълженията си като нощни пазачи, останалите двама разкопаваха гробовете, които щяха да бъдат използвани наново. Днес на редовна смяна беше Ангел, което означаваше, че заедно с Мишо той ще копае утре, за което Петър нямаше да вземе нищо. Ангел обаче не се възмущаваше от алчността на Петър – мъртъвци имаше много, така че лопатите нямаше скоро да останат без работа.

- Хубаво, ще ви ги донеса – каза той и тръгна, като хвърли едно око на повалената надгробна плоча и настръхна. Над годината на раждане и смърт (1889 – 1944) пишеше само едно име – Мурматов.

- Не е същият – каза Петър, който беше забелязал, че Ангел гледа плочата.

- Какво? – попита Ангел, без да откъсва поглед от снимката на човека. Имаше нещо странно в това грозно квадратно лице, което надничаше през времето и се взираше в осквернителите на своя гроб.

- Не е същият Мурматов, дето е изтрепал толкова народ – обясни Петър.

- Да – каза Ангел и с мъка откъсна очи от снимката на покойника и погледна отново датите. – Да, разбира се, че е друг.

Ангел забеляза, че под датите пише още нещо, затова се наведе и разчисти пръстта от плочата. С доста мъка успя да прочете стария надпис, който го изпълни с някакъв странен суеверен ужас:

„Изпращаме те в ада

и се молим да е за последен път.”

- Май не се го обичали много – каза Ангел.

- Направили са му надгробна плоча – обади се Мерджан със странно пискливия си глас. На Ангел винаги му се струваше, че на турчина му е неприятно да работи на гробището и се чудеше защо ли още не е напуснал. – Това показва, че са го обичали, нали?

- Да, сигурно – каза Ангел и бързо запали още една цигара, след което се качи в колата и потегли да вземе фенерите, защото наистина ставаше тъмно.

Докато караше между кривите алеи на гробището, Ангел не можеше да изкара от съзнанието си страховитото лице на Мурматов, който не само изглеждаше като излязъл от филм на ужасите, ами и носеше името на един от най-страховитите серийни убийци по тези места. Мурматов беше избил повече от 20 човека от Камбана, Владимирица и Небаре в края на 20 век и го заловиха едва през 1996. Преди обаче да бъде отведен в София, за да го съдят, голяма тълпа нападна районното в Камбана. Хората изведоха убиеца и го линчуваха до смърт, докато полицаите стояха и гледаха. Ангел, който по онова време работеше като шофьор на такси в Пловдив беше чул за събитието по новините.

Мурматов беше гордост и срам за Камбана – новодошлите, които станаха повече от коренните жители след 2006-та година, намираха случилото се за много интересно, докато истинските камбанци се срамуваха и продължаваха да се страхуват от името на убиеца.

Ангел се замисли за думите на плочата: „Изпращаме те в ада и се молим да е за последен път.” Никога не беше виждал някой да изпраща покойниците си в „ада”. Рай, отвъдно, по-добър свят… не и ада. А другото – „за последен път”? Защо са се притеснявали, че ще има и друг път? Имало ли е предишен?

„Направили са му надгробна плоча. Това показва, че са го обичали, нали?”

- Да – каза Ангел на глас, но потръпна, защото осъзна, че никой, който обича починалия си близък, не би написал „изпращаме те в ада”. Не е било любов, било е страх. Ангел бе сигурен в това, а когато си спомни репортажите за смъртта на Мурматов през 96-та се досети и за причината да се страхуват – отмъщение.

Както много от кореняците на Камбана се страхуваха да споменават името на другия Мурматов, така и тези преди почти 80 години са се страхували от човека със странното ръбесто лице. Но защо ли?

Изведнъж Ангел установи, че не иска да знае за причините, довели до смъртта на закопания тук Мурматов и е щастлив, че не той разкопава гроба му.

Никога преди това Ангел Войнов не беше се страхувал от гробището и от погребаните в него, но смъртта има тази странна сила да не губи мистичния си ореол, колкото повече човек се сблъсква с нея, ами напротив – да става още по-загадъчна. Вероятно защото няма как човек, който всеки ден вижда скръбта на опечалените и неминуемото и скоростно разлагане на онова, което до преди дни е било човешко тяло, да не се запита какво има отвъд този свят.

Светлините на фаровете осветиха ниската барака, в която се помещаваше „офисът” на нощните пазачи. Вътре лампата не светеше, но се виждаше трепкащата светлина на телевизора, който пазачите гледаха, когато не обикаляха из гробището или не копаеха стари гробове за нови мъртъвци.

Ангел излезе от колата и отвори вратата на бараката. Вътре Мишо гледаше сериала „Всичко или нищо” и се смееше на глупавите шеги.

- Ония свършиха ли? – попита Мишо без да откъсва очи от сериала, когато Ангел пусна осветлението в бараката.

- Искат да копаят още – отвърна Ангел и отвори гардероба, в който държаха инструментите си. Започна да вади големите фенери от там, след което от един шкаф наблизо извади и генератора, към който да ги включат.

- Сега? През нощта?

- Знаеш го Пешо – страх го е да не му вземем парите.

Ангел излезе от бараката и след като натовари фенерите и генератора в багажника се качи в  колата. Стана му неприятно когато се сети, че след това някой трябва да мине и да прибере нещата, защото Петър и Мерджан нямаше да могат да ги донесат на ръце. Реши, че ще накара Мишо да го направи, както и да обиколи гробището и да огледа.

Щеше да пропусне парцела, ако не се намираше в последната редица. Ангел осъзна това, когато пред колата изникна стената на гробището.

Той даде на задна и започна да оглежда гробовете от дясната си страна. Скоро стигна до гроба на Мурматов, но за негова изненада двамата копачи ги нямаше. Точно затова беше пропуснал гроба.

Ангел реши, че вероятно някой от тях е отишъл да сере, но това не обясняваше къде е другият. Освен, разбира се, ако не са се страхували да остават сами. Ангел си спомни страховитото лице на Мурматов и странния надпис на надгробната му плоча и реши, че тази версия никак не е невероятна. Той самият изпитваше ужас да се намира сам сред гробовете. Ангел слезе от колата и потръпна, въпреки топлия въздух навън.

- Петре, къде си? – викна той и веднага съжали, защото гласът му отекна прекалено силно в притихналото гробище. Накъде зад него, сред храстите, избуяли между старите гробове от другата страна на алеята, нещо прошумоля. Ангел се обърна и малко по-тихо попита: Пешо, там ли си?

Никой не му отговори, затова Ангел се тръгна към колата, за да вземе фенера си, но тогава с периферното си зрение забеляза, че малко по-навътре сред гробовете в парцела, където се намираше, има някой.

Ангел извика и ужасен се обърна, сигурен, че не е нито един от двамата му колеги и се оказа прав – беше едно от зелените якета, които пазачите носеха, закачено за едно дърво навътре в гробището – якето на Мерджан. „Скапан мангал” – помисли си Ангел, който никога преди това не беше имал нищо против турския си колега.

Той се обърна и извади фенера от колата. Освети парцела от другата страна на алеята, но не можа да различи никой/нищо сред избуялите храсти, трева и широколистни дървета. Реши, че вероятно гарван е изшумолял преди малко. Гадните животни обичаха гробищата заради храната, която хората оставяха и нощем клоните на дърветата гъмжаха от тях.

Ангел се обърна и насочи лъча на фенера към гробовете от своята страна на алеята. И тук нямаше следа от Петър и Мерджан. Вече притеснен, той извади телефона си, за да се обади на някой от тях и да попита къде са изчезнали. Щеше да е много тъпо ако бяха тръгнали да се прибират, а той насираше гащите сред гробовете.

Когато обаче наклони фенера, светлината попадна на нещо червено – любимата шапка на Петър надяната на някакъв камък. Ангел направи няколко стъпки към шапката, която се намираше от другата страна на изкопания гроб и чак тогава забеляза, че надгробната плоча е изправена и отново е забита в земята, а Мурматов се взира в него от старата снимка. Студен страх полази по цялото му тяло, а стомахът му се сви. С нарастващ ужас Ангел върна светлината на фенера върху шапката и съвсем тих вик, по-скоро стенание, се изтръгна от гърлото му, когато осъзна, че под шапката се виждат кичури коса. Това не беше никакъв камък, а отрязаната глава на Петър, който не се беше разделил с любимата си шапка дори в смъртта.

Ангел се обърна и се изправи лице в лице с Мурматов, но не на снимката, а застанал пред него. Пазачът беше сигурен, че е той, макар че лъчът на фенера освети не грозното лице, познато му от снимката, а изгнилите остатъци от него. Огромните жълти зъби се показваха изпод разложената плът и макар от носа да не беше останало нищо, над него гледаха две напълно живи очи.

Ангел бързо заотстъпва назад от вонящото плашило застанало пред него, забравил зейналия гроб зад себе си. Препъна се в рулото жълта лента, с която колегите му щяха да оградят отворения гроб, когато станеше готов за нова употреба, за да не се пребие в него някоя бабичка. Ангел полетя надолу и се стовари върху нещо меко – обезглавените тела на двамата му колеги. Вдигна поглед към ръба на гроба и забеляза черна сянка на фона на обсипаното със звезди небе.

Молитвите на авторите на странното послание от надгробната плоча бяха останали нечути.

Любомир Деков беше загубил майка си.

Смъртта беше спасени за възрастната жена, попаднала в безмилостните лапи на рака. Всички роднини страдаха за нея, най-вече Любомир, но въпросът за погребението се превърна в сериозен проблем. Сестра му и нейния съпруг пияница се стискаха и не искаха да помогнат за погребението, а баща му беше пенсионер, но въпреки това без да се колебае даде стоте лева, които имаше. От останалите роднини Любомир събра още 300 лева, но въпреки това те не стигаха нито за погребение в гробището на Мартин Голодупев, нито за транспортиране и погребение в друг град.

Любомир, естествено, щеше да додаде каквото остава, дори би платил цялата сума, но имаше неотложни сметки, които трябваше да покрие. Така му хрумна да даде подкуп на пазачите на гробището, които да му уредят едно място. Беше чул, че те вземат по-малко от 300 лв. за услугите си, което означаваше, че той ще може да използва останалите пари за нещо друго.

Тази сутрин стана рано и отиде на гробището, защото знаеше, че трябва да хване пазачите преди да е започнало работното време. На запад все още беше нощ и в небето се виждаха звезди.

Любомир влезе в гробището и отиде до бараката, в която очакваше да намери пазачите. Почука на вратата, но никой не му отговори. Той почука пак и малко се изнерви, когато пак нямаше отговор, затова посегна към дръжката, за да провери дали е заключено, но бързо дръпна ръката си.

Вратата беше кална, сякаш я беше отварял някой, изцапан целият с кал. Някой, изпълзял от гроб…

„По-добре да се върна след като гробището затвори в пет.” помисли си Любомир и тръгна към изхода, когато забеляза, че някой се движи сред гробовете недалеч от него. Беше облечен в зелено яке на пазач. Странното беше, че си е вдигнал качулката, а върху нея е нахлупил някаква червена шапка.

- Хей – викна Любомир и тръгна след него, предполагайки, че е пазач. Човекът спря, но не се обърна.

- Хей – отново викна Любомир и извади парите, които беше приготвил. – Майка ми почина и искаме да я погребем. Има ли място?

Човекът с червената шапка се обърна. Лицето му не се виждаше, скрито под качулката и шапката, но от него се носеше ужасна воня и Любомир се отдръпна малко. Тогава от мрака, зад който се криеше лицето на човека с червената шапка, се чу прегракнал и студен глас, който каза:

- Ще се намери…