Сянката беше достигнала вече до върховете на изморените от жегата тополи и започна да се спуска надолу бавно. Не бързаше. Скоро щеше да е превзела града. Знаеше, че е неизбежно. Неизбежно като всичко в този живот – дори като нещата, от които понякога човек се опитва да избяга или тези, които не си признава. Сянката обичаше да ходи навсякъде, правеше го всеки следобед по някое време, първо едва-едва доловимо и мързеливо, а после все по-бързо и уверено. Чувстваше се силна и непобедима.
Ади имаше загадъчна усмивка, сякаш криеше нещо. Тя наистина не обичаше да се разкрива пред другите. Беше уверена и търпелива, понякога твърде наивна. Някой би казал, че Ади е от хората, на които не им върви. Но всъщност такова твърдение би казал само някой, който не познава душата ù. А и какво означава всъщност да не ти върви? Не е ли всичко въпрос на гледна точка. Та нали това, че днес си изтървал нещо толкова чакано, може утре да се превърне в най-голямото ти благословение?
Този ден беше от онези, за кои ...