Сянката е роман, където се преплитат психологически аспекти, романтика (LGBT предимно, което означава, че предупреждавам, тук има разказ за гей-двойки) и фантастика/фентъзи. Главният герой Фера Флорентайн ще бъде подложен на известно количество изпитания, за да открие как миналото и бъдещето се съчетават, какво е любовта,  приятелството, силата и усмивката (такава дори, когато те боли). Продължения ще качвам когато мога, но не през повече от седмица (сега съм зает и покрай завършването на бакалавърска степeн). Надявам се да ви хареса и очаквам коментарите и отзивите ви! 

Поздрави, Дани :)

ПС: Местата и имената в книгата са измислени. Действието се развива в нещо подобно на България, но няма да описвам сегашната й ситуация, затова е, съвсем по детски, описана подобно на Америка/Корея/Япония и от каквито и други държави да съм гледал филми/сериали. Имена има от български, английски произход и международни. Просто съм избрал имена, които лично на мен ми харесват, независимо от народностната им принадлежност.  Приятно четене :))))

~~~~

Глава 1 

          Отворих бавно клепачи – взорът ми беше размазан, но си дадох сметка, че съм в тъмна стая, където мрачната светлина от свещи беше единственото осветление. Сякаш стените бяха покрити с тъмночервено кадифе. Подът и таванът бяха черни, прозорци може би нямаше... примигах и прочистих взор. Огледах се стреснато, а сърцето ми започна да бие силно от ужас. Къде съм?!

           Лежах на единствената мебелировка в стаята – черна метална маса. Нямах дрехи, а кожата на десния ми крак беше издрана. Под ноктите ми имаше кръв. Вдигнах бавно ръце към лицето си и опипах влажната си кожа. После и сплъстената коса. После се понадигнах на масата – странно, но тя не беше студена под голото ми тяло. Нямаше никакви дрехи наоколо, но пък не бях и вързан за масата. Стъпих на краката си и се олюлях за секунда, като сърцето ми биеше умопомрачително тревожно.

           Обиколих един път стаята – нито врата, нито прозорци. По пода също нямаше нещо, което да прилича на вход. Паниката вече ме задушаваше, когато застанах срещу масата и не знаех нито какво става, нито как съм се озовал тук и защо съм тук.

           -Има ли някой? – провикнах се в глухото помещение. Имах чувството, че чувствам отнякъде полъх на вятър, което беше невъзможно.

           В следващата секунда част от отсрещната стена се дръпна встрани – врата, която не беше съществувала тук преди! Замръзнах на мястото си, а сетне спомняйки си, че съм гол, минах зад масата и преглътнах тревожно. Във входа на вратата беше черно. Никой не идваше.

           -Ехо? – гласът ми трепереше. Никой. Вратата зееше отворена, затова си поех дълбоко дъх и тръгнах натам. Подът беше леден под босите ми ходила, а в секундата, в която прекрачих прага блесна силна светлина. Рязко стиснах клепачите на очите си и извиках от уплаха, но светлината беше просто от бели флуоресцентни лампи. Намирах се в прекалено осветен коридор. – има ли някого?

           Зад мен стената се плъзна и имах само един път – напред. Майната му, помислих си, поех си дълбоко въздух и тръгнах нататък, забързвайки крачка. След няколко завоя стигнах до обикновена метална врата в тъмностоманен цвят. Протегнах ръка към нея, но тя нямаше нито брава, нито..

          Тя се плъзна автоматично встрани. Стиснах челюст и огледах помещението. Приличаше на лаборатория, с много метални маси, епруветки на чисти етажерки, компютри в единия ъгъл и големи прозорци със спуснати бели щори. Миришеше на стерилно и нямаше никого.

          -Добро утро, дребосък! – чух глас зад гърба си и извиках стреснат. Рязко се обърнах срещу висок мъж в дълга бяла лекарска престилка. Косата му беше черна, както и очите му, а кожата му измамно бяла като на мъртвец. Първата ми мисъл беше, че той е вампир, а втората ми, че съм гол. Бързо се скрих зад един рафт. Чух смехът му.

            -Да не мислиш, че не съм те гледал гол докато спеше? – попита той. Стомахът ми се сгърчи.

            -Кой си ти, къде съм, няма ли да ме пуснеш!! – рязко и бързо изговорих, надничайки зад рафтовете с епруветки. Погледът ми отказваше да се съсредоточи върху странно изглеждащото им съдържание.

           -По-спокойно, де – той се усмихна бавно, очите му блестяха с погледа на сериен убиец. Защо не бях мъртъв все още? – само искам да си поговорим.

           -Пусни ме, копеле! – изръмжах му.

           -Изглеждаш като чихуахуа, което ми лае, дребосък – каза той с широка усмивка. Вярно, аз не бях никак висок – само 160 см, но този баскетболист нямаше никакво право да ми се подиграва. Настръхнах срещу него, но не смеех да мина отпред пред рафтовете. Не беше честно, че трябва да съм гол и да се чувствам уязвим.

             -Няма ли да ми дадеш дрехи? – сопнах му се сурово. Странно, но това вместо да го сплаши, го разсмя. Тонът ми не беше с тази цел, по дяволите.

             -Защо пък да не се радвам на...

             Но преди да успее да довърши изречението си, вратата зад гърба му се плъзна отново и вътре пристъпи високо русокосо момиче, също облечено в работна престилка. Тя ме погледна и за момент се почувствах като извънземно – а всички тези бяха учени, които искат да ме разнищят от изследвания. Ръцете ми стиснаха рафта. Нямаше да позволя. Трябваше да избягам. Трябваше да избягам веднага, но не знаех на кой етаж сме и дали няма да е безразсъдно да скоча през прозореца.

           -Кхъ-кхъм – прокашля се мъжът, явно недоволен от прекъсването на думите му – така де. Исках да кажа нещо непристойно за пред дами. Извини ме, Стела.

          Тя се засмя искрено.

          -Нямаш проблеми, Зак.

          Той върна черните си очи върху мен, както и въпросната Стела, която дори наклони глава с нещо подобно на състрадание. Почти се озъбих от гняв.

          -Кои сте вие, бе, хора?! – развиках им се – защо сте ме съблекли гол!!

          -Това не е най-сериозният ти проблем, дребосък – каза високият мъж.

          -Дайте ми дрехи, откачалки такива! – продължих разпалено, сърцето ми трещеше сякаш с всяка моя дума в гърдите ми – и веднага ми обяснете защо съм тук и къде е това тук!! Кои сте вие!!? Няма ли да кажете нещо, какво ме гледате като екземпляр в зоологическа градина!?

           Стела се разсмя, а Зак тръгна напред към мен с любопитство на лицето. По дяволите.

           -Не се приближавай!! – изръмжах му – докато не ми дадете дрехи! Вие сте някакви перверзници, които искат само да ме гледат гол...

            Зак се засмя.

            -Не се ласкай толкова, няма нищо за гледане – каза той пренебрежително – както и предполагах, всичко по теб е миниатюрно.

            Изчервих се до корените на косата си.

           -Зак, не бъди груб! – сряза го Стела, но веселият поглед в светлите й очи накара стомахът ми да се преобърне. Зак добре, но тази Стела беше момиче! Да ме карат да стоя гол пред тях – нищо че практически сега се бях скрил зад рафт – беше непростимо.

           -О, да не те разплача? – продължи Зак и аз осъзнах, че очите ми са се насълзили.

           Не можех да се бия. Нямах никакво понятие как, а наоколо не виждах нищо подходящо за оръжие. Освен може би... зад гърба ми на малка масичка имаше още епруветки. Грабнах две и ги хвърлих към лицето на Зак, който отстъпи настрани бързо като змия и ме изгледа също толкова опасно.

           -Какво правиш? – попита той – това са опасни вещества.       

           -Именно, тъпако. – изръмжах му.

           -Дай му дрехи, Заки. Ще те ухапе.

           -НЕ съм шибано куче!!! – извиках на Стела. Тя примига изненадана.

           -Да, така е, не си куче – каза Зак, бавно пристъпвайки към мен. Зарядът ми от епруветки с неизвестно съдържание беше вече празен, обаче. Очите на мъжът убийствено се впиваха в черепа ми. – никакво куче не си. „Кученце” обаче може.

           Той замахна към мен и последната мисъл, която мина през ума ми беше, че ще ме убие, сетне силна заслепяваща болка в главата ме изкара от съзнание.

            Когато отново отворих очи с глухо туптене в черепа, се намирах на произволна улица някъде си и замръзвах. С ужас погледнах към тялото си само за да видя, че все още съм гол, а беше ранна пролет. Нямаше никого наоколо.             Изправих се бързо на крака, треперейки от главата до петите и трескаво се огледах наоколо. Какво ставаше, по дяволите?!

            Видях на два метра от мен кофа за боклук и разни стари  парцали край нея. затичах се към тях и грабнах чифт ужасяващи дънки, които щяха да са ми огромни. Въпреки това ги обух, решил, че ще бягам до вкъщи така и после ще се обадя в полицията от домашния телефон. Едва ли можех да спра някого и да го помоля да се обади в полицията... не, точно това щях да направя. Затичах се с босите си крака, придържайки дънките на кръста ми. Изскочих на главната улица, изглеждайки като някой, преживял самолетна катастрофа. Стреснах няколко минувача.

            -Може ли... – започнах аз, но всички ме избягваха като болен от чума. Обезсърчен, се отказах да ги моля за помощ и се огледах къде се намирам, търсейки адрес. Но скоро осъзнах, че си нямам и понятие.

            -Извинете...

             Отново напълно ме игнорираха, отказвайки да ме погледнат. След две секунди обаче някакво момиче пъхна в ръката ми стотинки. Примигах, а тя вече се отдалечаваше по пътя си със забързана крачка.

             -Хей, чакай! – повиках я, но тя дори побягна. Погледнах стотинките. 10 стотинки. Какво, по дяволите?!

             По тротоара вървеше някакъв чичко, зяпащ в телефона си. Стиснах челюст и се изпречих пред него, изкарвайки му акъла. Той ме зяпна стреснато.

            -Чакай, пич, моля те! – казах му, разпервайки ръце пред него – моля те, трябва ми помощ!!

            Той смръщи рунтавите си вежди.

            -„Пич”? – попита той.

           -Ъмм, господине! Моля ви, помогнете ми! – настоятелно му казах, фиксирайки го с очи – отвлякоха ме, захвърлиха ме гол до една кофа за боклук! Моля ви, не съм просяк... само се обадете на полицията вместо мен, моля ви!

           Той ме гледаше сякаш съм полудял няколко дълги секунди, след което наведе очи към телефона си и започна да натиска номер. Въздъхнах.

           -Намирам се на булевард „Трейд 9” – каза той непоколебимо – тук има едно момче, което твърди, че са го отвлекли и после са го захвърлили гол на улицата. Ще дойдете ли да го приберете? Не знам дали е луд или просто е гладен.. да, разбира се. Благодаря ви.

           Гледах го с отчаяние.

           -Обадих се, не ме гледай така, хлапе – каза той и пъхна телефона в джоба на сакото си – ето, заповядай, да имаш някакви пари.

           Той пъхна в ръката ми двайсетачка.

           -Успех! – каза ми той, задмина ме и продължи по улицата. Нямах представа в коя част на града се намира булевард Трейд. За момент се ужасих дали не съм в друг град.

            Полицейската кола дойде и спря до тротоара, отвътре слезе полицаят, огледа се и веднага се насочи към мен. Вятърът брулеше голата ми кожа и разбъркваше още повече сплъстената ми коса.

           -Айде, идвай с мен – каза той.

           -Благодаря ви, сър – казах. Той ми хвърли замислен поглед, сетне ме настани на задната седалка и ме откара в полицейския участък.

           -Име, години, адрес, моля – каза един полицай, поглеждайки ме над рамките на очилата си. Седях срещу него на стол и все още стисках дънките за кръста си и замръзвах – а, между другото, някой да му даде някакво одеяло.

           -Името ми е... – започнах аз и изведнъж сърцето ми се сви. .- ъмм... ааа...

           Той вдигна вежда.

          -Не знаеш ли? – попита той.

           Дишането ми започна да се затруднява, когато изведнъж осъзнах, че нямам никакво понятие... освен. Затворих клепачи и видях красиво момичешко лице с огромни светлозелени очи. Тя ме гледаше, смееше се на нещо и се гонехме.

           -Фера! – прозвуча гласът й в главата ми.

          -Фера... сър – казах аз и отворих бавно очи – името ми е Фера.

          -Фера ли? Ти майтапиш ли ме? А фамилията ти?

          -Ъммм, не знам, сър.

          -А на колко си години?

          -Не знам.

           -О, това е много досадно – изръмжа той – Майкъл, ела да оправиш тука тая бъркотия. Не ми се занимава с разни наркоманчета с амнезия.

           -Хей, пич, не съм наркоман, кви ги дрънкаш!! – ядосах се аз и скочих от стола разярен – какво си мислите, че правите!? Трябва да ми помогнете, бях отвлечен и сега нямам и памет! Как си мислите, че се чувствам, да му е** майката?

           Всички полицай ме гледаха смаяно и сетне започнаха да се смеят.

          -Хлапе, дънките – каза единият от тях, сочейки към слабините ми. Ококорих очи от ужас – в гнева си не бях забелязал как дънките са се смъкнали от кльощавото ми тяло. С треперещи ръце и потъващ от срам ги вдигнах, но сетне отново огледах развеселените лица на полицаите.

            -Забавен ли съм ви, глупаци?! – ядосах им се още повече – смешно ли ви е!! Вие трябва да помагате на гражданите, не да ми се правите на велики! Досадно ли ви е!?

           -Бъкс, тоя е луд – каза единият от полицаите – айде вкарай го в килията.

           -НЕ! Защо ще... – започнах аз, а един здравеняк, на който нямаше как да се противопоставя с моето телосложение и липса на каквито и да било бойни умения, ме хвана грубо над лакътя и ме дръпна, почти повличайки ме и почти смъквайки за втори път дънките от кръста ми. Бутна ме грубо в една от трите килии на участъка и затвори вратата. В съседната килия имаше някакъв бездомник, който спеше легнал настрани до стената и вонеше силно на алкохол.

           -Имам ли право поне на едно телефонно обаждане? – попитах аз. Полицаят ме изгледа развеселено.

            -Ти нали имаш амнезия, Фердинанд. На кого ще се обадиш?

             -Защо целият свят ми се подиграва? – разярих се и скочих на крака, този път не пропускайки да държа дънките върху тялото си. хванах с една ръка решетката пред мен – господин полицай, имам право на едно обаждане нали?

             -И на кого ще се обадиш, умнико?

             -Ще... ами... на лекар? – попитах, примигвайки притеснено – аз нямам спомени, това трябва да се поправи.

             Полицаят се засмя, поклати глава и ме остави с пияницата в съседната килия. Изръмжах гневно, седнах на земята, затворих очи и се опитах да се съсредоточа и да си спомня какво става с мен, кой съм и къде съм. Главата ме заболя от силните опити да си спомня и изведнъж в спомените ми изплува как ме държат в тъмна стая с червени стени и черен таван.

             -Ти си наш. Фера, ти си нашата сянка. Фера, ти си нашата сянка.

            Думите се повтаряха като заклинание в ума ми. Сърцето ми заблъска лудо от страх, но спомените продължиха да ме атакуват. Виждах черните очи на онзи Зак.

            -Ти си сянка. Ти не си самостоятелен човек, нямаш самостоятелни мисли. Преследвай я. Преследвай я. Фера, ти си нашата сянка. Ти си нейната сянка, Фера. Преследвай я до смъртта й.

            Момиче със светлозелени очи. Отворих рязко очи, дишайки тежко. Сянка?! Някакво момиче?! Какво ставаше тук, какво значеше всичко това?!

            Зак потропваше с пръсти по лъскавата бяла маса на няколко сантиметра от чашата си с еспресо, докато Стела го наблюдаваше права.

           -Защо го пусна, Зак? – попита тя – мислех, че трябва да го обучаваме още.

           -Спокойно, той ще се върне при нас – каза Зак – това е един фрагмент от обучението му.

           -Мислиш ли, че ще справи? – тревожеше се блондинката – все пак колко хора умряха досега от тази субстанция.

           -Фера ще се справи, сигурен съм.

           -Откъде знаеш? – настоя момичето.

           Зак стисна леко челюст, а пръстите му спряха да потропват по масата. Стела не можеше да разбере леденото изражение на лицето на колегата й, нито пък непоколебимия му тон. За нея Фера беше просто един доста дребен и страхлив мъж, който можеше да крещи като разярено малко кученце без да прави нищо. Но Зак изглеждаше толкова убеден, че зад такава непоколебимост единствено можеше да е..

            -Ти го познаваш – осъзна Стела, произнасяйки бавно всяка дума. Зак вдигна премерено бавно очи към нея, погледът му й каза всичко, не бяха нужни думи – но защо?! Защо си го предложил за мисията? Не трябваше да използваме познати..

            -Защото сме закъсали, Стела – отвърна й Зак – а аз знам, че Фера ще се справи. Не можем да позволим повече жертви, а и нямаме време. Рена вече е в движение и дори всяка секунда на търсене на подходящи кандидати е загуба на време. Фера е идеален и той ще се справи.         

            -Но сега го няма тук! – вбеси се Стела, ядосана още повече и на тази увереност у Зак. Тя често се хващаше пленена от неговата красота и властност, но той нито веднъж ни й беше обърнал кой знае какво внимание и сега изведнъж, с каква увереност говореше за онова чихуахуа навеждаше Стела на странни, непозволени мисли. Огледа Зак отново. Очите му блестяха.

            -Ще дойде – каза той твърдо.

            -Но кога?!

            -Ще дойде, Стела. И когато дойде, всичкото това чакане сега няма да е било загубено време, повярвай ми. Фера може да победи Рена.

             -Никой не може да победи Рена, Зак – примига изненадана Стела – какви ги говориш?

             Зак се усмихна съвсем леко, мистериозността го обгръщаше отвсякъде, докато блондинката пристъпваше нервно от крак на крак и се молеше на всички богове, за които някога беше чувала, Зак да беше прав поне донякъде за способностите на онзи Фера. Защото иначе всички бяха много, много... мъртви.

            -Ще видиш – каза й Зак, все едно тя изгаряше от желание да изпитва тръпка от неизвестното, все едно е отишла да гледа трилър в кино.    

           -Животите на всички зависят от това!! – разтревожено отговори тя – не можем да залагаме на приказки!

            -Фера може да контролира съзнания, Стела – каза Зак и тотално я шокира – виждал съм го да го прави. Виждал съм да преобръща мислите на хората както той си иска. Но категорично отказа да го прави преди 5 години. Оттогава досега нито веднъж не е нарушил обещанието си. Това е най-големият ни проблем, а не субстанцията, която да го превърне в Сянка. Проблемът ни е, че Фера никога не нарушава обещание, което е дал. Никога.

             Стела примига.

            -Тогава как ще го накараш да го наруши? – попита тя.

            -Ще се надявам той все още да ме обича, някак.

            Челюстта на Стела зейна, но Зак не изглеждаше нито разтревожен, нито сякаш е казал нещо толкова голямо, колкото всъщност беше казал.

             -Обича? Като... влюбен?

             -Да, като влюбен. Аз и Фера бяхме двойка навремето.

             -О, господи. Това е абсурдно – изведнъж в сърцето на Стела се загнезди странно чувство на съжаление и тъга – о, Заки. Ние изтрихме спомените му.

            Зак кимна.

            -Няма проблеми, че той не ме помни. Така или иначе това е добре, защото аз го нараних и до ден днешен не съм си го простил. Поне той като не помни, част от мен се чувства по-добре. Но се надявам в сърцето му да е останала капка от старите чувства, с която да го накарам да наруши обещанието си и да изпълни мисията.

             -Защо ми казваш всичко това? – изведнъж се осъзна тя. Принципно Зак не беше от хората, които с лека ръка споделяха подробности от личния си живот. Тоест, той направо беше от хората, които никога не говореха за нещо различно от работа.

            -Защото имам нужда от помощта ти.

            -Защо? В какво се състои тя?

            -Довечера ще има събрание на Комитета. Искам да те помоля да гласуваш за продължаване на мандата ми като председател на комисията за тайни операции – каза той – и за да можем да използваме Фера, за да решим проблемите с Рена и организацията й. Защото без Фера мисля, че сме загубени.

            -Мислиш, че ако ти не си председател, ще се откажат от Фера?

            -Те не знаят това, което знам аз. На пръв поглед Фера е най-неподходящият кандидат за работата.

            -Съгласна съм – промърмори Стела под носа си – но ти си бил любовника му и знаеш, че Фера може да промива мозъци и очакваш от мен да те подкрепя, но сигурно очакваш да го направя без да казвам какво знам, нали така?

            -За доброто на Фера, да, моля те да го запазиш в тайна.

            -Мисля, че си си изгубил ума, Закъри. Мисля, че си си изгубил ума – заклати глава тя.

             -Моля те, направи го.

              -Ще трябва да ми разкажеш повече, за да ме убедиш – тя помисли за момент – и не само. Ще трябва да спиш с мен.