Глава 11

            По новините нищо не дадоха за инцидента в базата на Зак. Никаква информация за тях.

            Беше се наложило да се катеря по дърво за да стигна до прозореца на апартамента си, тъй като нямах ключ, но веднъж влязъл сред всичките вещи, които си бяха мои, се бях почувствал сякаш нищо от случилото се не се беше случило всъщност.

            Вече облечен в моите собствени дрехи – карирана риза с къс ръкав и обикновени дънки, и седнал на дивана си пред телевизора си позволявах да отдам на съзнанието си нужното спокойствие. Вече бяха минали два дена откакто бях дезертирал бойното поле и от време на време изпитвах ужас и чувство за вина, а в други моменти спокойствие и облекчение. В крайна сметка сега чувствах всичките ми действия като страхливи и грешни.

            Просто се бях отказал от битката, бягайки с подвита опашка от малко куршуми и една-две експлозии. Всичките тези хора бяха там, и при това хора, на които исках да държа, но аз ги бях захвърлил импулсивно избирайки да се покрия тук.

            Но не исках да се върна. Нито щях да се опитам да се върна. Нека си останат нещо като проклет спомен, от който не знаех как да се чувствам, сън, който не знаех дали е бил истина или не.

            А фактът, че вирусът на Сянката не се беше прекършил в мен не ми даваше друг избор, освен да прекратя живота си във възможно най-скоро време. Само отлагах момента от страхливост, но бях решен, че вече днес ще го направя. Първо щях да изгледам обедните новини и после щях да си прережа вените.

            Брат ми.

            Любимият ми.

            О, по дяволите, наистина ли щях да захвърля всичко това?! Разбира се, бях го захвърлил.

            -Нека да поговорим – изненада ме нечий глас със странен акцент. Подскочих, изпускайки купичката с пуканки, която си бях подготвил.

            Те-хьон седеше на перваза на прозореца ми, облечен от главата до петите в черно и с разпусната права красива коса. Очите му ме фиксираха и аз настръхнах, не осъзнавайки колко време ме беше наблюдавал без да го усетя.

            Кореецът ми се усмихна мило.

            -Какво правиш тук!? – скочих на крака с ужас. Те-хьон стъпи елегантно в стаята ми, поизтупа малко дрехите си и пооправи черното си сако с вталена кройка и два реда сребърни копчета.   

            -Знаеш защо съм тук – каза Те-хьон със сериозен тон, но мил поглед – дойдох да те върна обратно.

            -Не съм искал да се връщам.

            -Разбирам, че си уплашен – каза Те-хьон.

           -Аз не искам да участвам в тази пародия!! Вие казвате, че помагате, но на какво?! Като ти ги гръмна!! – развиках му се, изкарвайки всичките насъбрали се емоции върху него.

            -Съжалявам. Аз все пак съм убиец – каза Те-хьон искрено. Аз само го зяпнах.

            -И това е правилно?!

            -На война или си убиец, или си страхливец – каза ми кореецът – това не значи, че ми харесва да го правя. Или че обожавам да участвам в глупавата война. Но ако не участвам, нищо няма да се промени. Само ако участваме можем да променим нещо. Или искаш да ми кажеш, че ще бъдеш щраус и ще си заравяш главата в пясъка?

            Примигах, изненадан от насъскания му тон.

            -Това ли са вярванията ти? – попитах го – че щом всички се бият, хайде и ние да се бием?

            -Аз се опитвам да ги спра – каза ми Те-хьон непоколебимо – защото знам какво е да си част от тези организации. Знам какво правят с хората и искам да спра това. Превръщат невинни деца във войни, Фера. Правят всички отвратителни неща.

            Гледах го.

            -Не мога да се преструвам, че не знам – продължи той – затова и не мога да се преструвам, че не се отнася до мен. Невежеството е блажено, но след като вече знаем, можем ли да останем настрана?

            Потръпнах.

            -Те-хьон... ти си дошъл чак до тук...

            -И Рин е тук – каза ми Те-хьон – но той настоя аз да говоря с теб първо. Защото аз мога да ти разкажа за моя баща. И за това в какъв човек ме превърна.

            Ококорих очи.

            -И даже няма да ти разказвам така – каза кореецът и седна на карирания ми фотьойл, след това плавно затвори клепачи – ти ще прочетеш спомените ми. За да видиш, че не те лъжа. Хайде, Рин каза, че можеш да го правиш.

            -А той откъде знае какво мога и какво не? – попитах настръхнал.

            -Ще видиш от спомените ми. Всички отговори са тук. Моля те, поне го направи и после вземи решението си. Няма смисъл да се крием.

            Кимнах, изпълнен с лошо предчувствие. Присъствието на Те-хьон тук не беше нищо добро, особено за чувството ми на вина, че ги бях изоставил като страхливец. Допрях два пръста до слепоочията на корееца и фокусирах мисловната си сила.

            Видях произволни сцени от някаква болница, разни тръбички и уреди, системи, едно лице на корейка, пожар, мрачна килия, кръв по нечии пръсти и длани, един възрастен кореец.

            -Чипчунг хера, Те-хьон /Съсредоточи се, Те-хьон/– каза той и гласът му оттекна в ехо. Писъци на разни хора. Стреляне с пистолет. Нечий детски ръце държаха малко коте.

            -Чугьоборьора!! /Убий го, веднъж завинаги!/ – крясък на мъж отстрани. Котето лежеше на земята. Сълзи. Болка. И още болка, разтваряща всичките ми мускули, кости и органи.

            -Омма!!! /Мамо!!!/– беше детският писък в реакция към котето на земята – омма!!

            -Омма опта, адъра. Омма опта. /Няма "мама", синко. Няма "мама"./– мазен мъжки глас говореше плашещо.

            Изведнъж образите се фокусираха в един ясен спомен, обгърнат от съвсем лека мъгла в периферното ми зрение. Гледах наляво-надясно, чувствах страх и паника. Пред мен влезе мъжът – нисък, но плашещ кореец със сурово изражение на лицето и белег на лявата буза. Той се усмихна и пусна едно малко коте пред мен, което измяучи мило... протегнах ръка.          

            -Сонтежди мара!! /Не го докосвай!/– сурово издиктува мъжът. Дръпнах ръката си. – и коянига чугоя туенда. Нон ханън ирида. /Котката трябва да умре. Ти ще го направиш./

            -Аппа, уе чугоя туендъндейо? Саллимьон ан дуейо? /Тате, защо трябва да умира? Не може ли да я спася?/

            Мъжът се разсмя. Наведе се, измъкна от колана на панталона си остър нож и го прокара бавно през врата на котето. Писък.

            -НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!! – чух собствения си глас как крещи. Сцената се промени.

            Висях провиснал за китките си и мъжът удряше гърба ми с камшик.

            -Хана! Тул! Се! Не! /Едно! Две! Три! Четири!/ – сякаш броеше той. С всеки удар гърбът ми ставаше безчувствен. Шиповете на камшика се впиваха безмилостно в плътта ми – ти си борец, Те-хьон. Ти си борец! Повтори!

            -Аз... бореч... – плачеше. Удар след удар.

            -Борец!!! – изкрещя мъжът – ще говориш правилно! Ще говориш правилно на всякакъв език!

            Плач, писъци. После мъжът тренираше, налагаше удари и аз се опитвах да избегна, да го уязвя, да пробия защитата му... всеки пък, когато той ме докосваше, през тялото ми минаваше болезнен електрически заряд...

            Дръпнах се рязко от Те-хьон, сърцето ми изпълнено с болка, а очите ми насълзени. Кореецът ме гледаше мило и загрижено.

            -Извинявай. Ти... аз не знаех как точно – започна да говори.

            -Млъкни – казах тихо, клатейки глава – млъкни и ме остави сам.

            Вместо да го чакам да се махне, напуснах стаята и се затворих в банята, опитвайки се да овладея бесните удари на сърцето си и треперенето от страх. Не бях видял нищо, и бях видял прекалено много.

            Те-хьон е бил измъчван от онзи кореец. Сигурно баща му. Бил е измъчван до ръба, до момента, в който всеки човек би се пречупил и би станал празно същество, празен войн без чувства и желания. Не знаех как след всичко това този кореец все още беше способен да се усмихва.

            А още нищо не бях видял от живота му.

            На вратата ми се почука настойчиво и аз, клатейки глава, отворих и се срещнах с кафявите азиатски очи.

            -Добре ли си? – попита ме той мило.

            Заклатих глава.

            -Всичко е наред – каза Те-хьон – това, което не те убива, те прави по-силен.

            Потръпнах от думите му.

            -Не искам повече да виждам нищо такова от живота ти – казах сурово.

            -Това значи ли, че ще дойдеш с нас обратно? – той вдигна едната си вежда. Смръщих вежди заплашително и скръстих ръце пред гърдите си, което явно го развесели и той се усмихна отново мило и учтиво – защото съм инструктиран да ти показвам или разказвам такива неща, докато не се съгласиш.

            -Моля?!

            -Знаеш ли, че баща ми ме тренираше понякога с други три деца – каза Те-хьон – имахме една игра, в която трябваше да издебнем когато другите играчи са отпуснали гарда си и да им причиним болка с едни уреди. Учеше ни как да бъдем подли и жестоки. Учеше ни да се борим срещу всички с всичко, което имаме и...

            -Спри! – тръснах глава, като усещах, че той е на път да навлезе в подробности, които не исках да чувам – спри!

            -Значи си решил да дойдеш?

            Подминах го и отидох до кухнята, сипвайки в гърлото си голямо количество висококачествено уиски. То прогори хранопровода и стомаха ми, но поне за момент отмести мислите ми от хаоса, в който бяха настанали. Те-хьон кротко стоеше зад мен, прибрал ръце зад гърба си.

            -Фера, знам къде си – каза Те-хьон и аз за момент смръщих вежди с неразбиране. Той примига – исках да кажа, разбирам те.           

            -Нима? – засмях се аз горчиво и за момент си напомних на Зак. Не, не трябваше да започвам да приличам на него. Той се смееше така, сякаш нищо не може да направи и животът е скапан. Аз не се движех по това верую. Нито трябваше да го правя.

            Поех си дълбоко дъх.

            -Кажи ми как ме разбираш, Те-хьон – казах му бавно. Той кимна доволно. 

            -Ела да ти покажа още нещо. Обещавам, няма кървави сцени – каза той. С въздишка на примирение пред упоритостта му докоснах отново слепоочията му и потънах в спомените му, които той целенасочено извикваше в ума си, за да мога да ги видя.

            Седеше в някаква локва – беше студено, мрачно и навсякъде изпитваше болка. Усещах как трепери цялото му тяло, как мускулите му са изопнати до краен предел, дишането му се накъсваше. Дъждът не свършваше. Той се криеше, притиснал гръб в стената, потънал в боклуците от кофата наблизо. Криеше се. И щеше да продължава да се крие вечно. В сърцето му тежеше ужасният страх и страдание.

            „Бях избягал от баща ми” – прозвучаха мислите на Те-хьон в ума ми, докато наблюдавах сцената през неговите очи в неговите спомени – „бях на 14 години”.

            Едно куче мина по улицата, помъкнало стар сандвич. Те-хьон скочи от боклуците, нахвърли се на животното и се сбори с него за сандвича. Извиках от ужас, но споменът беше обгърнат от мъгла и не станах непосредствен свидетел на кървищата. Само усещах болката от раните, където кучето беше нахапало Те-хьон. Той накрая ядеше сандвича, който имаше вкус на отвратителна слюнка на кучето и миреше на развалено.

            Потръпнах.

            „Нямаше как да оцелявам” – продължи гласът на Те-хьон – „а бях толкова изплашен. Виж това”.

            Сцената малко се промени – Те-хьон все още се криеше в нещо и един възрастен азиатец се беше навел, гледаше го с мило изражение и му говореше.

            -Науа, чингу-я. Нал бидъл су итчи. Чогъмман науа порагу /Излез, приятелче. Можеш да ми вярваш, нали знаеш. Само замалко излез, моля те/– говореше той с жизнерадостен, мил и грижовен глас.

            „Този човек искаше да ме спаси” – продължиха мислите на Те-хьон – „стоя там часове наред и пееше, правеше забавни неща докато не се престраших да изляза. И аз го ударих и избягах”

            Потръпнах. Спомените се промениха как Те-хьон скочи от прикритието си като диво животно, блъсна човека, заби му един юмрук в лицето и побегна по улицата, сякаш го гонеше самата смърт.

            „Той ме последва” – продължи Те-хьон – „ в крайна сметка ме приюти в дома си”.

            Потръпнах. Сцената се промени – как мъжът, заедно с една друга корейка до него, слагат на масата пред Те-хьон храна. Усещах колко е гладен. Колко апетитно му миришат месото и ориза. Но го беше страх. Мислеше, че ще го отровят. Виждаше в очите им злоба.

            „Те не се отказаха, докато не ядох” – каза Те-хьон – „изминаха два месеца, преди да се съглася да ям от храната им. Предпочитах да ям от кофата за боклук, но те винаги ме намираха и ме караха да се изкъпя. И когато най-сетне се предадох и ядох от храната им, не знаех дали няма всеки миг да падна мъртъв”.

            Треперех.

            -Спри. Моля те – чувах гласа си. Накрая успях да се дръпна от Те-хьон, но неговото съзнание ме беше задържало силно.

            Първото, което видях, когато взорът ми се проясни, бяха очите му. Той ме гледаше фиксирано и целенасочено, така остро някак. Поех си дълбоко дъх, втренчен в очите му.

            -Тези, които не се отказват, променят нещо – каза Те-хьон бавно – това, което се случи с мен е ярък пример. Този човек, който ме върна към живота, това семейство, което ми даде обич, каквато никога не бях получавал, съм им благодарен. И то прекалено благодарен. Те не се отказаха и накрая спасиха един живот.

            Гледах го.     

            -Дори един човек да спасиш – продължи Те-хьон – това е висше постижение. За този човек целият свят се е променил.

            Примигах бързо, тъй като очите ми се пълнеха със сълзи, а Те-хьон стана от фотьойла и ме прегърна силно. Затворих очи и въздъхнах. Странно откъде Те-хьон знаеше, че обичам да ме прегръщат, когато съм разстроен. Бях си мислел, че азиатците не се прегръщат... но честно казано, Те-хьон не беше израстнал точно като нормален кореец. Не и той.

            Чувствах, че прегръдката на човек като него се докосва пряко до душата ми – може би защото ми беше позволил да надникна за малко в душата му и сега се чувствах свързан с него и в безопасност. Мозъкът ми се успокои. Сърцето ми спря да трещи.

            Нямаше от какво да се боя. Да участвам беше правилното.

            Те-хьон ме пусна и ме загледа мило и усмихнато.

            -Да, да вървим – кимнах му.

            -Да.

            Събрахме багажа ми, този път, и напуснах апартамента ми за неизвестен период от време.

            Навън на улицата ни чакаше Рин до някакъв абсурдно цветен автомобил. Зяпнах го – в боята му се смесваха поне пет цвята. Рин, облечен във веселите си ярки цветове, се беше подпрял на колата и ме гледаше с широка усмивка. Хукна към мен и ме прегърна силно.     

            -Страхувах се, че си се изплашил прекалено много!! – каза той, пусна ме и започна да ме целува по бузите, все едно бях малко дете, а той стара баба. Очите му блестяха с радост.

            -Леле, ще кажеш, че не си ме виждал цяла година – промърморих, стреснат от държанието му. Той тръсна глава с отрицание.

            -Мислех, че няма да те видя никога! – сурово каза той, но веселата му физиономия развали ефекта на обвинението в думите му – гледай колко си пораснал!!

            -Престани – срязах го и се дръпнах от държанието му на весел голдън ритривър. Той се засмя, сетне се хвърли на врата на Те-хьон и започна да го целува и да му се натиска прекалено показно за средата на улицата. Зяпнах безмълвен.

            Те-хьон се освободи от него внимателно.

            -Какво му става? – попитах тихо корееца. Той се усмихна саркастично.

            -Онзи период от месеца му е – пошегува се той. Рин го изгледа палаво, сетне отново му се нахвърли да го целува и Те-хьон отново трябваше да го дърпа от себе си. После само сложи ръка на раменете му и Рин му се гушна, затваряйки очи.

            -Да вървим – казах на двамата и те се качиха на колата. Седнах отзад и се загледах из града, в който бях израстнал и живял. Беше малко градче със симпатична старовремска архитектура, приятни павирани улички и кафенета по тротоарите. Щеше да ми липсва, замислих се аз.

            С колата минахме покрай едно заведение, където навремето идвахме със Зак и сърцето ми трепна. Не се беше променило. Обикновено, когато живях тук, избягвах тази област от града, но разбира се, Рин едва ли знаеше, че не е добре да минава оттук.

            Спомних си как се смеехме на глупостите, които ръсех, когато съм пиян. Спомнях си погледа в черните очи на Зак, когато го развеселявах. Спомних си дори веднъж как ме бяха поканили да свиря на китара тук и през цялото време не бях свалил очите си от Зак, който кротко седеше до бара и си пиеше уискито. Спомних си как не се интересувах дали другите посетители в бара щяха да осъзнаят кого гледам и защо.

            -О, Рин, върни се! – изненадващо казах – забравих нещо!

            Интересно защо гласът ми трепна, докато го казвах. Близнакът ми, който досега си припяваше на поредната песен по радиото, ми хвърли поглед над рамото си, засмя се и направи невъзможен обратен завой, почти предизвиквайки катастрофа с движещия се зад нас автомобил. Аз почти не забелязах случилото се.

            Рин отново спря пред блока ми и аз слязох припряно от колата. Трябваше да взема снимката на мен и Зак, за да ми напомня. Не исках да я оставям.

            Погледът ми попадна към площадката пред входа и за моя абсолютна изненада видях в ъгъла на стълбите нещо проблясващо на слънцето. Смръщих вежди и се наведох да го погледна. Сърцето ми прескочи един удар, когато осъзнах, че беше един медальон с малка китарка, който навремето бях подарил на Зак с думите „мисли си за мен и за музиката, когато ме няма и ти е трудно”. След като веднъж, когато бях на работа, той беше наистина зле и...

            Това нямаше как да е тук. Замръзнал, протегнах бавно ръка и го взех от земята. Нямаше грешка, това беше медальонът. И какво правеше тук?!

            Зак е идвал, осъзнах на мига и стиснах медальона. Кога? Може би не бях разбрал, затворен в апартамента си за цели два дена, без дори да се престраша да дръпна пердетата.

            Погледнах към шарената кола, където Рин и Те-хьон ме гледаха с любопитство. Стиснах китарката в ръката си.

            Приближих се до прозореца на Те-хьон и той го свали с вдигнати вежди.

            -Имаш ли нужда от нещо? – попита той учуден.

            -Ще отида до едно място. Много набързо – казах му – изчакайте ме малко. По-надолу има едно кафене, можете да седнете там да пиете по едно кафе, няма да се бавя, наистина.

            Рин се засмя.

            -Да не избягаш пак? Да знаеш, че ще те намеря – каза.

            Поклатих глава. Сърцето ми бумтеше лудо, кимнах на двамата и хукнах по улицата. Докато бягах, не знаех всъщност какво точно правя. Имаше едно място, където трябваше да отида, едно място, наситено с толкова много спомени за мен и Зак. Разбира се, не исках да очаквам, че той ще бъде там или нещо такова, решил да захвърли всичко и да бъде с мен. Такива илюзии не трябваше да храня.

             И все пак те се подхранваха с всяка моя крачка от бягането нататък. Завих по познати улички и отидох в края на квартала, където имаше старо изоставено футболно игрище от асфалт. Имаше много треви и поле, а гледката отвъд към морето беше умопомрачителна. Много пъти там бяхме отивали със Зак. И първата ни целувка беше там.

            Когато старото футболно игрище се разкри пред очите ми, застинах на място. Там, в началото му, седнал на стар бетонен къс, седеше Зак, облечен с дълъг бежов шлифер. Застинах на място, стиснал медальона в ръката си.