С огромно извинение за огромното закъснение!! Не стига, че учене, пък и да взема да се разболея... но вече съм по-добре и да се надяваме, че ще мога да качвам редовно по-нататък от историята! Благодаря на всички за търпението! 

Глава 14

            Намирах се в студена и мрачна килия до едно момче, което ме прегръщаше и утешително ме тупаше по главата.

            - Всичко ще се оправи – каза ми то. В следващия миг обаче образът се промени, без да ми позволи да задълбая в него и обгърнат в мъгла предостави следващата сцена в хаотичните спомени на Рин. Той гледаше ръцете си, целите в кръв и плачеше в тъмната стаичка. После пък онова момче, което беше с прекрасна руса коса и кафяви очи, отново го прегръщаше. Бялата му роба, накъсана и стара, също беше покрита с нечия кръв. Страх. Имаше страх и объркване.

            Образът се измени и се преобрази в коридор с красиви и високи мраморни колони и просторен двор, който се виждаше оттам. Старовремски рисунки, изобразяващи портрети на учено изглеждащи хора, красяха вътрешната стена, а Рин вървеше по него и се оглеждаше палаво. Смееше се. Сред мъгла в периферното му зрение успях да прочета голяма красива табела „Частна академия Навидия”, изписана със златисти букви и наклонен шрифт. Рин отиде под надписа и написа със спрей „да му се на-види” – отдолу.

            Образът се измени – някакъв строг мъж в костюм се опитваше да не повишава тон, карайки се на Рин, но не успяваше. Зад него се издигаше старинна лавица, претрупана с книги и разни златни статуетки, а той се беше подпрял на масивно дървено бюро.

            - Ще се наложи да те изпратим в поправителния център, Флорентайн! – заяви той сурово – номерът с преподавател Делсън е прекален! Прекален!

            Рин се засмя.

            - Но беше забавно, признайте си!

            Изненадващо след тази реплика обаче сякаш съзнанието на Рин ме изхвърли от него и даже се наложи да отстъпя крачка назад, замаян, опитвайки се да се осъзная. Намирах се в хола на апартамента на Те-хьон, а не в някакъв директорски кабинет.

            - Знаеш ли какви бяха тези сцени? – попитах Рин и той сви рамене, развеселен.     

            - Явно съм направил нещо яко – отбеляза той.

            - Яко... имам чувството, че тези спомени бяха по-стари от онези в килията с онова русото момче. Помниш ли го него?

            Изненадващо лицето на Рин помръкна за чисти от секундата, преди отново да блесне във ведрост.           

            - Да. Сорел. – каза ми Рин с веселия си тон – него го помня. Беше ми приятел. При Рена. Но го убиха. Мисля.

            - Оу... съжалявам.

            - Няма нищо. Ще опиташ ли отново?

            - Да, разбира се.

            Лиса седеше на един фотьойл, докато Рин се беше излегнал на дивана и беше кръстосал глезени на облегалката от едната му страна. При нас влезе Те-хьон, преди да съм се върнал към ума на Рин.

            - Как върви? – попита ме Те-хьон загрижено. Рин се засмя и сложи ръцете си под тила.   

            - Болезнено – отбеляза той и аз се стреснах.        

            - Боли ли те?! – стъписах се притеснен. Близнакът ми ми се усмихна широко и лежерно. 

            - Разбира се, че ме боли. Всеки път, когато се опитам да мисля за миналото, ме боли.

            - З-защо не ми каза!? – разгневих се.

            - Заради тази реакция – посочи ме той и ми смигна – пък и искам да стигна до нещо все пак. Много бих искал.

            - Разбирам. Ще опитам пак – казах му и коленичих до дивана, този път по-неуверено протягайки ръце към челото му. Не ми се искаше Рин да страда и се надявах болката, за която говореше, да не е много силна. Затворих очи, фокусирах съзнанието си и отново се гмурнах в непосещаваните кътчета от ума му, принуждавайки ги да ми покажат какво съдържат. За мен усещането беше сякаш самият Рин ме допуска вътре, и може би това беше точно така, защото той беше съгласен с това вмешателство от моя страна. Тъй като принципно не беше особено добре да се намесвам в тези части от умовете на хората, свързани с миналото и забравени неща. Забравените неща не бяха забравени случайно при никакви обстоятелства и изваждането им на показ не беше нещо напълно безопасно.

            - Той го направи, не бях аз! – смееше се гласът на Рин и той сочеше към... малкия мен. Да се видя през очите му, при това малък, беше интересно преживяване. Бях спретнат, с големи детски очи, ококорени от негодувание. Видях мъгливия образ на майка ни, който беше напълно неясен в спомените на Рин. Той беше живял с баща ни, затова може би тя не беше образ, напълно постоянен в ума му.

            - Какво искаш да кажеш? – попита тя грижовно.

            - Той е Рин, мамо, как можеш да ни бъркаш?!

            Сцената се промени, отново блъскайки ме в килията със Сорел. Русокосото момче пееше някаква тиха мелодия.

            - Какво е това? – попита Рин с шепот.

            - Приспивна песничка. Майка ми я пееше и винаги заспивах.

            - Какво ни карат да правим? – продължи Рин – знаеш ли? Аз никога нищо не помня.

            - Нито аз – Сорел сви рамене – но винаги има кръв по ръцете ми. Мисля, че изкормвам някого.

            Образът се промени. Виждах Те-хьон, той хвана Рин за двете китки и го дръпна нагоре. Над главата му светеше силното слънце, заслепяващо очите на Рин и той трябваше да примижа. Главата го болеше.           

            - Ще ти помогна – каза кореецът.

             И образът отново се промени, като предишният бе обгърнат в мъгла и ето ни отново в килията срещу Сорел. Момчето сякаш беше малко по-голямо. Рин протегна ръка към него и го погали внимателно по косата, а Сорел се усмихна леко и приближи лицето си към това на Рин.          

            - Няма да се предадем – каза Сорел на Рин. Устните им се срещнаха на приглушена светлина и в студ и влажно помещение. Образът се промени наново, обърквайки голяма част от съзнанието ми вече. Но въпреки това все още не спирах намесата си, опитвайки се да предизвикам колкото се може повече спомени и по някакъв начин да отприщя бенда, спиращ всички останали и тяхната подреденост.

            -Сарангхе – казваше Те-хьон – това значи "обичам те".

            -Сарахе – опита се да повтори Рин. Кореецът се засмя.

            -Стига. Саранг. Хе.

            -Оу...

            -Фера! Фера, спри! – този глас не беше от спомените на Рин, а идваше отвън. Стреснах се и бързо отдръпнах съзнанието си от това на Рин с разтуптяно сърце. Отворих очи и видях как Рин лежи на дивана, дишайки тежко и с болезнена гримаса и затворени клепачи. Дръпнах конвулсивно ръцете си от главата му.

            Те-хьон ми беше извикал и ме държеше за рамото, явно готов да ме издърпа ако не реагирам веднага. Лиса беше станала от фотьойла и гледаше с широко отворени уплашени очи.

            -К-какво стана? Рин! – повиках брат си аз, но той не отваряше очи. Трепереше силно – какво му е!?

            -Не знам – заклати глава Те-хьон с отчаяние в гласа и подсилен корейски акцент  - ще... отида да потърся някакво лекарство.

            Те-хьон излезе на бегом от стаята, а аз бавно протегнах пръсти към лицето на Рин и го докоснах по челото. Кожата му гореше, суха. Настръхнах от ужас. 

            -Рин! Събуди се! Рин, моля те. Хайде! Събуди се.

            Той отвори клепачите си и изстена, сетне ме фиксира в погледа си и леко ми се усмихна.

            -Хей, добре ли си? Как се чувстваш? – притеснено го обстрелях с въпроси.

            Той леко поклати глава.

            -Съжалявам! Няма да го правя повече, мисля, че не е добре за теб. Имаш ужасна температура... господи, Рин!

            Те-хьон влезе в стаята и се зае да даде на Рин нещо за температурата и да се погрижи за него, а аз застанах до уплашената Лиса и тя стисна ръката ми за подкрепа. Явно не беше моя работа да се бъркам в спомените му, наистина.

           -Те-хьон-а, спри – опита се да го дръпне от себе си Рин и му хвърли съсредоточен поглед – добре съм! Но имаме проблем.

            Кореецът застина със спринцовката с лекарството в ръката си.         

            -Какъв? – попита той сериозно.

            -Сега си спомних нещо обезпокоително – заяви Рин – на всеки пет години Ей правят обновяване на армията на сенките.

            Те-хьон вдигна вежди.

            -Не знам за това – заяви той.

            -Никой не знае, освен, сигурно, баща ти и Рена. Пази се изключително тайно. Но... иначе как винаги има нови деца? Спомням си за това, защото си спомням защо убиха Сорел. И всички от моята дивизия... помня, че мен ме преместиха в Червения отряд.

            -Ти си възвръщаш спомените, това ли искаш да ми кажеш? – попита кореецът. Рин кимна, леко смръщен, като продължи да диша напрегнато. – кажи ми всичко, което си спомняш.

            -Аз... помня, че видях да ги изтребват... и довеждаха нови попълнения. Беше... април месец. Рожденият ми ден.

            Застинах.

            -Чух... баща ти го каза – продължи Рин и затвори клепачи, може би за да се съсредоточи по-успешно – 2005-та година. 2010-та година...

            -2015-та – тихо казах аз с ужас. Кореецът ме погледна напрегнато, сетне върна очите си върху приятеля си.

            -Сигурен ли си?

            Рин отвори очи с ясен поглед, и този път изражението му не беше нито ведро, нито весело или ентусиазирано. Беше... леден.       

            -Сигурен съм – отсече той.

            -Те ще го правят сега – казах аз, хвърляйки поглед към календара – господи, Рин, вече сме 10-ти април.

            -Може би вече сме закъснели – добави Те-хьон – сигурен ли си, че това се случваше точно на рождения ти ден?

            Рин отново стисна клепачи и си пое дълбоко дъх, а кореецът ме погледна, клатейки недоволно глава.

            -11-ти април. 12-ти. И 13-ти. – изговори Рин бавно – помня го ясно. Знаех, че е рожденият ми ден. Винаги имахме календари в килията... не знам защо...  Два дена след него всичко вече беше приключило. На 12-ти... ме преместиха. Което... сигурно означава, че тогава са инжектирали вируса на новите...

            Те-хьон издиша рязко и прехапа устна. Рин отново отвори зачервените си очи.      

             -Значи това е било! – възкликна Лиса изненадващо, привличайки вниманието на всички ни – Априлският празник на Рена, 13-ти април! Празнуваше го всяка година с празненство в двореца и винаги ме канеше. Но през 2010 година не ме покани, помня го ясно! Това е годината, когато се запознах с Мартин... господи.

            -Това нищо не означава – възпротиви се Те-хьон – Рин, нямаш начин да...

            -Сигурен съм! Той каза на 5 години! Сигурен съм!

           -Не можем да хукнем към нещо без да имаме сигурни доказателства! Паметта на хората може да лъже, дори когато нямат никакви проблеми с нея, Рин – заяви Те-хьон.

            За първи път видях Рин да се ядосва директно на Те-хьон. Брат ми стана гневно от дивана и се изправи пред корееца.

            -Ще ги оставиш да ги покръстят? – изръмжа той в лицето на приятеля си. Настана тишина, в която двамата се гледаха в упор. – провери го! Провери за мистериозни изчезвания на деца! Провери сега, Те-хьон!

            Кореецът не помръдваше и не казваше нещо.

            -Те-хьон-а, ироджи мара. Урин къ едъри тоая дуе /Те-хьон, моля те не се дръж така. Трябва да им помогнем/ – каза Рин, явно преминавайки на корейски, за да убеди Те-хьон. Кореецът се смръщи – наръл саллин гочором. Хе чуо, Те-хьон-а. /Както спаси мен. Направи го за мен, Те-хьон/

            Той продължаваше да го гледа и да диша дълбоко, фокусиран в очите му, докато аз и Лиса стояхме замръзнали встрани и ги наблюдавахме.

            -Ханън го да /Ще го правим!/ – накрая отсече Те-хьон и ни погледна – да го направим.

            -К-как ще го спрете? Как въобще ще се промъкнете в двореца – попита Лиса стъписана.

            Зачудих се въобще за какъв дворец говори и дали ставаше дума за съвсем истински кралски дворец. Такъв нямаше в този град.

            -Ще се изкатерим откъм скалите – каза Рин – няма друг начин да влезем.

            Лиса ахна.

            -Това е самоубийство! – обяви тя – никой не е успявал да оцелее след тези скали!

            -Аз оцелях – каза Рин – както и той.

            Той посочи към корееца, който в момента седеше с изправен гръб, скръстени ръце пред гърдите и сурово, неразгадаемо равно изражение.

            -Не знам дали ще успеем да го направим пак – каза Те-хьон – а какво ще правим с Фера и Лиса? Не мисля, че е безопасно да ги оставяме тук.

            -Ще ги вземем – сви рамене Рин.

            -Рин, ти имаш температура – изтъкна Те-хьон – в случай, че не ти мина чудодейно от желанието да се намесиш някъде и да застрашиш живота си.

            В думите му прозвуча сърдита нотка и близнакът ми смръщи неодобрително вежди. Ведростта му явно се изпаряваше, може би от високата температура.

            -Коби на? /Страх ли те е?/ – попита той към Те-хьон. Кореецът стисна устни.

            -Ще проуча нещата – заяви той и се оттегли, оставяйки мен и Лиса в недоумение какво се е решило последно. Рин изсумтя и се отпусна на дивана, след което затвори очи и не след дълго отново имаше ведрост в изражението му. Докоснах грижовно челото му и осъзнах, че част от температурата наистина е спаднала, без никой да е направил нищо.

            Малко по-късно, докато Рин разведряваше атмосферата с ведрото си изражение и разказите за разни изникващи в ума му хаотични спомени от детството му, когато баща му го записал в пансион и правел какви ли не пакости, където „образователите”, както избра да ги нарече, не можели почти да го понасят, Те-хьон влезе в стаята отново.

            -Прав си – каза кореецът с известно количество мрачно изражение – Рена наистина е събирала деца.

            Рин кимна замислено.

            -Значи със сигурност отиваме.     

            -Не знам какво да правим с Фера и Лиса – каза Те-хьон обезпокоен – не мисля, че физически ще издържат изкачването до двореца.

            Сега аз и Лиса бяхме наблюдавани.

            -Добре, оставете ни тук – каза Лиса.

            -Не, ще се справя, каквото говорите – разпалих се аз – въобще не съм толкова слаб физически...

            -Ти дори не тренираш, Фера – изтъкна Те-хьон – не искам да застрашавам безопасността ти.

            -Да отида сам тогава? – предложи Рин – Те-хьон да остане да пази Лиса от Фера и проявленията на Сянката?

            Кореецът пребледня.

            -Не, абсурд. Малдо ан дуе! /Дума да не става!/ – подчерта думите си той и на корейски – по-добре аз да отида. Ти ще... ще си въоръжен с приспивателно, ако нещо се случи с Фера.

            -Искате ли да намесим Зак в целия план? – попитах аз – да му подхвърлим информацията. Може би те ще помогнат да се спре Рена.

            Всички ме гледаха съсредоточено, освен Рин, който ме гледаше весело.

            -Те не могат да влязат в двореца.

            -А какво планирате да направите, като влезете в така нареченият дворец? – попитах аз и погледнах към Те-хьон.

            -Ще спрем баща ми... ще открадна вируса. Това ми се вижда най-логично първо действие. След това ще се опитам да освободя децата...

            -Вие нямате никакви ресурси – продължих аз разпалено – по-добре в този момент и Зак да нападне. Ще му известим как да се промъкне в двореца, по онзи, опасния път, който знаете – казах му – ще настане хаос. Така ще можете и да измъкнете децата.

            -Това не значи ли да работим заедно с организация Би? – попита Рин озадачен.

            -Имаме ли избор? Иначе децата пак остават във властта на Рена, а не е толкова трудно бащата на Те-хьон да създаде нова порция от вируса – казах и кореецът въздъхна тежко.

            -И аз си го мислих. Но... не мисля, че можем да разчитаме на Би за адекватно поведение в мисията – каза Те-хьон – те могат дори да наранят децата, ако не ни повярват, че те все още не са заразени. Или пък ако баща ми все пак вече ги е заразил. А другите, вече заразените, които ще бъдат екзекутирани? Би със сигурност ще ги изтребят.

            -Господи, Те-хьон, те са деца! Няма да ги изтребят по такъв абсурден начин – възмутих се аз, но кореецът заклати глава с несъгласие.

            -Би са свирепи и никой не го интересува възрастта на заразените от сянката. Веднъж заразени, Би ги третират като пълноправни войници. Опасни и неспособни да бъдат променени или спасени. Доколкото ми е известно, Би нямат начин да противостоят на вируса на баща ми.

            -Нека опитам да поговоря със Зак – настоях аз – може би ще успея да го убедя да не убиват децата. Ако го убедя, че разполагаме с начин да преобразуваме вируса. Може и да ми повярва.

            Тримата ме гледаха с неверие.

            -Нека поне опитам – казах, и аз донякъде несигурен в собствената си теория. Нямаше никаква гаранция, че Зак ще забрави думите си, че вече съм му враг и ще се съгласи да помогне.

            В миналото Зак, когато бях разбрал за принадлежността му към „Комитета по борба с висшите престъпни организации”,  ме беше убедил, че те са като „полиция” срещу лошите. Беше ме карал да влияя на умовете на „престъпници”, като ги карам да отговарят искрено на въпросите му. После той ги разпитваше сам или в присъствието на други членове на Комитета и те биваха осъждани. Но... никога не ги бях чувал да споделят истински престъпления пред мен и след видяното в базата на Зак не бях сигурен, че са били истински престъпници.

            И да, според ренегатите Комитетът не беше полицейска организация, а съперничеща на Рена мафиотска такава.   

            Чувствах се в абсолютна и нерешима безизходица. Въпреки това настоях поне да видя какво се случва в ума на Зак и да се опитам да говоря с него... като същевременно се чудех защо Рин и Те-хьон нямат повече съюзници или пък и те собствена армия. Тази война излизаше от рамките на разумното в ума ми. Не, тя никога не се беше вписвала в разумното, но от случващото се душата ми все повече и повече започваше да пари.