Зак стоеше пред голямото огледало в спалнята си и пооправяше за последно външния си вид, преди да се отправи към Заседателната зала, където планираше да се опита да възстанови позициите си или поне донякъде. Вече беше пил известно количество успокоителни, заради неспиращото треперене на ръцете му и ускорен пулс, и сега се чувстваше донякъде блокиран от действието им. Въпреки липсата му на емоционална реакция обаче мислите му бяха подредени и той се взираше сега в черните си очи. Черната му коса беше изрядно пригладена назад от лицето му и всичко по него изглеждаше чисто и подредено. Ненужно беше повече да намества сивата си вратовръзка.

            Речта му за пред най-важните хора от Комитета вече беше старателно подготвена и наизустена от него, затова той кимна за последно на образа си в огледалото си и тръгна през стаята. Последните събития значително бяха уязвили репутацията му, включително и гадната смърт на Стела, на чието погребение към Зак се бяха обърнали не един или два обвинителни погледа. Но сега беше време да се заеме с последиците от действията си.

            Докато вървеше по осветения с прекалено силни флуоресцентни лампи коридор и дишаше дълбоко и спокойно, надянал ледената си маска на лицето, главата му леко заболя.

            „Зак”- прозвуча в мислите му гласът на Фера и той се закова на място, замръзнал. Това беше първата директна комуникация на Фера към Зак без той да знае с каква цел се осъществява.

            „Фера?” – помисли си той. Не беше сигурен каква част от мислите му достигат до ума на Фера, но можеше да предположи, че всичките. Той фокусира мисловната си съсредоточеност върху една от картините в коридора, до които се беше спрял. Риждър Левис, сегашният временен председател на Комитета преди да бъде избран нов, който да поеме функциите на Зак, беше настоял за малко внасяне на „изкуство” в привидно „строгата и стерилна” база на организацията. Зак не одобряваше, тъй като изкуството за него беше безсмислено и лесно запалимо.

            „Имаме голям проблем, Зак” – дочу той мислите на Фера и си пое дълбок и успокоителен дъх.

            „Защо го казваш на мен?” – попита той целенасочено.

            „Имаме нужда от помощта на Комитета” – изпрати му мисловно Фера и хвърли Зак в недоумение и шок. „Надявам се да можеш да ни помогнеш, става въпрос за една изключително лоша постъпка на Рена”.

            Зак усети, че на лицето му бавно изгрява усмивка, докато умът му, без той особено да може да го спре, се освети от прожекторно желание да използва случващото се в полза на себе си и репутацията си.

            „Лоша казваш” - помисли си той.

            „Зак, наистина имаме нужда от помощта ти. Но за да ти дам информация трябва да съм сигурен, че няма да я използваш по грешния начин и да проявиш тъпата ти упоритост за безсмислени убийства и насилие” – гласяха мислите на Фера, изпълнени с едно усещане за враждебност и дистанцираност. Мислите му звучаха сякаш предварително ги беше наизустил, също като речта на Зак.

            „Нямам никаква подобна упоритост” – нахално изпрати той в отговор.

            „Трябва да ми дадеш думата си, че няма да нараняваш хората, които те помоля” – изпрати му Фера и Зак усети, че усмивката му помръква.

            „Нямаш правомощията да ми поставяш условия” – въздържано хладно отвърна той, упражнявайки добре заучения си контрол над комуникационния канал. Мислите на Фера млъкнаха за малко и Зак се зачуди дали дискусията ще продължи. Погледна скъпарския часовник на лявата си ръка, за да установи, че още минута забавяне и ще закъснее за срещата. Затова той си пое дълбоко дъх, изправи гръб и продължи по коридора, насочвайки се към Съвещателната зала, докато чакаше мислите на Фера да достигнат до него.

            Фера мълчеше. По дяволите! Зак, стегнал челюст от гняв, пристигна пред залата и отвори вратата. Всички вече бяха по местата си на голямата елипсовидна маса, включително и временният председател, господин Риджър Левис. Той беше на възраст два пъти по-голяма от тази на Зак, както бяха и повечето в управляващата върхушка на организацията, но всичките тези „мъдри мъже” бяха слушали заповедите на 32-годишния Зак, преди той да извърши един-два последователни управленчески гафа.

            -Господин Бестен, не закъснявате ли? – попита Левис. Зак се усмихна съвсем леко, като задържа изражението в очите си ледено и опасно.

            -Според мен има една минута до 10 часа, господин Левис – отвърна той с ясна интонация. – да не издребняваме – добави той.

            Левис го гледаше настървено.

            Той седна на мястото, което доскоро заемаше Левис отдясно на „царската позиция” начело на масата, под погледите на всичките старци, мислещи си, че се занимават с политика или каквато и да е „важна работа”.

            „На всеки пет години Рена извършва подновяване на армията си от деца-сенки, като това се случва на 11-ти, 12-ти и 13-ти април. Имаме информация, че тази година това се случва и трябва да му попречим. Имаме шанс да спасим много деца, ако вие съдействате, Зак” – прозвучаха изненадващо мислите от Фера и Зак се напрегна.

            „Моля!?”

            „Не мога да повярвам, че не знаете за това. Трябва да ги спасим. Ако все още имаш малко човешко в себе си”.

            -Та, да започваме съвещанието, уважаеми господа – заяви Левис във функцията си на „председател” – имаме няколко въпроса да обсъдим, и всичките, разбира се, се въртят около действията ни спрямо организацията на Рена. Но преди това, до мен достигна информация, че бившият ни председател Закъри Бестен има да казва нещо на всички нас. Господин Бестен, имате думата.

            Той присви очи и бавно се изправи от стола си, оглеждайки с ледения си поглед всеки поред.

            „Имаме начин да стигнем до Двореца на Рена. Трябва само да ни помогнете, защото нямаме достатъчно сила” – заявиха мислите на Фера и хвърлиха за момент Зак в ступор. Двореца!?

           „Какъв дворец” – помисли си той, докато все още бяха изминали само две секунди от изправянето му. Всички го гледаха и чакаха и той заряза речта, впускайки се в авантюристично приключенско доверие в мислите на Фера.

            В крайна сметка бившият му любовник не беше от изкусните лъжци или манипулатори.

            -Уважаеми колеги – заговори Зак – съжалявам, ако очаквате от мен извинения за случилите се наскоро болезнени събития, свързани с нелепата смърт на няколко от важните ни научни кадри. Но този път няма да се извинявам. Имам да ви предоставя изключително важна информация, от която може да зависи успехът ни срещу организацията на Рена.

            Всички се стъписаха от думите му.

            „Фера, какъв дворец!” – напрегна той мислите си. Сърцето му, въпреки успокоителните, започна да бие бързо, но той не позволи на фокуса си да се измести към физическото му състояние.

            „Разбрах от Те-хьон, че дворецът е мястото, където е главното управление на организацията на Рена, там също и държат армиите си от деца-сенки, лабораториите и там ще въведат новите попълнения, които да бъдат заразени. Намира се скрит в Иренската гора, на 50 километра от град Вендър, предпазен от Скалите на Мъртъвците”.

            Очите на Зак се разшириха.                      

            -Господин Бестен, това ли е всичко, което имате да кажете? – попита с нотка на подигравка Левис.

            „Трябва ми доказателство. Можете ли да ми изпратите нещо на компютъра? Сигурен съм, че вашият програмист може да се справи с това” – помисли си Зак трескаво, пое си дълбоко дъх и обяви гласно информацията за „Двореца на Рена”. Шокът свари всички неподготвени, както беше шашнал и самия  Зак. И естествено, те мигновено го поставиха на съмнение. Досега Комитетът не беше чувал за подобно място и все още търсеха къде държи Рена армията си от деца-убийци.

            „Готово. Изпратихме ти снимки” – беше мисълта на Фера и Зак внимателно и бавно измъкна лаптопа си от чантата.

            -Ако позволите, господа – каза той и под смайването на всички свърза лаптопа си с прожекционната система в стаята, разчитаща на безжична връзка и парола. На бялата стена пред очите на всички, в противоположната страна на президентското място на масата, блеснаха снимки, които и самият Зак не беше виждал.

            И всички останаха смаяни.

            Прикрит в горите замък, на непристъпни места, където никога не беше минавал хеликоптер заради опасните зъбати скали и вечни странни въздушни течения. Черни стаи, приличащи на тъмници. Редица деца, влизащи от старовремски вход, всяко едно вързано с верига за предното и следващото. Сърцето на Зак щеше да изпадне в неконтролируема криза, ако той не беше пил успокоителни предварително.

            - О, мамицата му! – не се сдържа един от директорите. Той скочи от стола си и отиде по-близо до прожекцията – о, господи боже мой!

            „Имаме път през скалите, водещ към Двореца, единственото място, където може да се влезе, освен през главния вход, пазен от цяла армия” – продължиха мислите на Фера. Снимките се смениха без желанието на Зак, показвайки гората и скалистите местности. „Ще ти изпратим пътя и всички необходими подробности, ако се съгласиш да ни помогнеш. И да не убиваме никое дете по време на мисията”.

            „Това е почти невъзможно! Тези деца ще убият нас, ако ние не ги убием” – трескаво си помисли той, докато всичките му колеги обсъждаха с шок снимките и не можеха да повярват къде се е криела Рена през цялото време.

            „Зак, ще трябва да спазиш това условие, иначе ще се загубите в горите пък и няма да намерите входа към двореца, ако въобще тръгнете да се месите там” – каза Фера. Зак стисна устни.

            - Ще ви дам пътя, както и откъде ще успеем да се вмъкнем в двореца – каза на глас и мислено си благодари, че все още гласът му е спокоен и уравновесен. Всички отново го гледаха, този път никакво недоверие или разочарование нямаше в очите им – ако се съгласите да убиваме децата, жертви на вируса, само в абсолютно краен и наложителен случай, иначе да пленим повечето за изследвания и проучвания.

            „Благодаря ти”

            Те го гледаха смаяни.

            - Предлагам да гласуваме? – попита стъписан Левис. Той беше станал от президентското място и изглеждаше сякаш не иска особено да се връща на него. Зак се усмихна съвсем леко – беше му ясен изходът от гласуването, както беше ясно и собственото му съгласие по предоставената информация. По-добър шанс за удар по Рена не бяха имали от години, а никога не бяха се добирали до Двореца и той беше съгласен да се опита да плени 50 зверчета, отколкото да се откаже въобще от шанса си. И те мислеха всичките по същия начин. Предложението се прие с пълно мнозинство на импровизираното гласуване.

            „Пратете ми пътя” – помисли си Зак.      

            -Откъде имаш тази информация, синко? – попита замислено Дож, един от колегите, известен със страстта си да поставя всичко под съмнение, както и с понякога неучтивото му обръщение към Зак „синко”. Но пък Дож беше на 66-годишна възраст, и Зак можеше да разбере недоверието му.

            -Изтеглих я от ума на Фера – обяви Зак – тъй като вирусът на Сянката, който подобрих самостоятелно, ми позволява. Фера е с ренегатската организация, както знаете, а другите й членове са бивши членове на Организацията на Рена, заклели се да противостоят на нея и... на нас. Но този път ние ще ги изпреварим.

            Всички го гледаха захласнато и със страхопочитание.

            -Изпитвам здравословен ужас от суровите ти очи – заяви Дож – добре дошъл отново при нас, синко!

            Другите наоколо закимаха, а Зак сдържа усмивката си скрита, оставяйки лицето си ведро със само лек намек за удоволствие. Вътрешно обаче ликуваше. Щеше да си възвърне властта, да унищожи Рена и да получи всичките пари и величие, които заслужаваше.

            „Господи, Зак, за какви неща си мислиш” – изкоментира гласът на Фера в главата му – „ще се срещнеш ли с нас тайно, за да съгласуваме действията си? И ще ти обясня пътя и начинът за влизане”.

            Тези мисли леко го раздразниха, но осъзна, че няма как да изолира „ренегатите” от мисията. Надяваше се само всичко да стане достатъчно тайно от присъстващите в стаята властолюбиви старци.

            -Предлагам да прекратим срещата засега, докато организирам последната информация от Фера и да се съберем отново след два часа, за да обсъдим стратегията на действие – каза той. Всички се съгласиха, въпреки че по протокол той нямаше право да обявява край на заседанието, а само председателят можеше. Е, възможно беше тези мъже все още да го възприемат за председател, или поне след промените.

            -ДА! – даде воля на емоциите си Зак, когато остана сам в стаята. – мамка му, ДА!

            -Аз ще дойда с теб – заявих на Те-хьон – и ще говорим със Зак.

            -Само двамата ли? – попита Рин, замислено поклащайки крака, седнал на перваза до прозореца в хола. Лиса стоеше отново на фотьойла, прибрала колене към тялото си с обезпокоена физиономия на нежното лице.

            -Да. Ще се справим двамата – казах на Рин – не е нужно да идваш.  

            -Сигурен си, че можеш да вярваш на Зак? – продължи брат ми с ведрото си изражение.

            -Да. Целите му съвпадат с нашите. Ще ни помогне – заявих. Беше лесно, когато виждаш какво се крие във всичките мисли на „съюзника”. Честно казано исках отчаяно да видя отново Зак, пък и тайно се надявах по някакъв начин сега, когато ни помогнеше, нещо да се събуди в него и да се откаже от Комитета. Но знаех много добре, че подобно нещо няма да стане, не и с неговия характер. Той никога нямаше да се откаже от грандоманията си и алчността за власт. – съгласи се да се срещнем след един час. Може би вече трябва да тръгваме.

            Те-хьон ми кимна замислено, облече черното си кожено яке, и аз го последвах изнервен.  Бяхме се разбрали със Зак да се срещнем на неутрална територия – в едно кафене. Надявах се да можем да проведем спокоен разговор там, а от мислите на Зак знаех, че той няма да ни устрои никаква засада и дори щеше да се погрижи никой да не може да подслушва.

            И щеше да дойде напълно сам.

            -Фера – заговори ми Те-хьон, докато този път той шофираше големия черен джип. За разлика от шофирането на Рин, Те-хьон караше по всички правила, безопасно и сигурно и за никъде не бързаше. И слава богу, не държеше да свири силна музика, докато пътуваме – този Зак... искам да ми дадеш малко информация за него.

            -Мм, добре – свих рамене аз – той е един изключително амбициозен човек.

            -Това се досетих – каза ми мило той и ми хвърли един съсредоточен поглед – можеш ли да ми дадеш нещо по-вътрешно?

            -Вътрешно ли? – попитах аз и се ужасих дали кореецът не иска да знае слабите места на бившия ми приятел... осъзнах, че може би няма да му ги кажа и ще се престоря, че ги няма, въпреки че лоялността ми трябваше да бъде с ренегатите.

            -Искам да знам с кого се захващаме в съюз – отвърна ми кореецът.

            -Зак е манипулатор. И умее много добре да прикрива чувствата си – заговорих, замислен за всичко, случило се някога между мен и него. Той ме беше лъгал патологично, но имаше и части от душата си, които бе показал пред мен изцяло откровено. Бях го виждал в много лоши моменти, а и той ми беше разказал много неща за миналото си. – той е биохимик и генетик по образование...

            Усетих, че дори да искам, няма да мога да кажа на Те-хьон за психическото разстройство на Зак.

            -Ами... като цяло... Зак е много труден човек – заявих накрая.

            -Ти защо се влюби в него? – попита ме изненадващо кореецът и аз настръхнах и купчина спомени завладяха съзнанието ми.

            Бях на 18 годишна възраст, когато се запознах със Зак. Той тогава беше на 24, и любовта ми беше започнала като чисто детинско и наивно увлечение по един студен и мистериозен красавец. Бях съблазнен от желанието ми да опозная едно естетическо и психологическо предизвикателство, каквото се беше оказал той. Студенината му ме привличаше, караше умът ми да бъде във вечно напрежение и да работи на пълни обороти – чудех се за всичко – дали наистина ме обича, защо се среща с мен, защо ме кани на срещи и защо ме гледа, какво си мисли, какво прави, когато не сме заедно и дали си мисли за мен. Никога не съм бил абсолютно сигурен в чувствата му към мен, заради присъщата му затвореност, или поне в началото. Когато с моята настойчивост и вече силно обсебваща любов бях преминал през преградите му, той беше разкрил някои доста плашещи черти на характера си. Беше ми разказал плашещи неща от миналото си. И бях го виждал да проявява ненормална агресивност, желание за насилие както над себе си, така и над други невинни, да изпада в истерични кризи и да се опитва да замести всичките си силни емоции със стремеж към величие и власт, граничещи с маниакална психоза. Бях го виждал да се напива до безпаметност, а също и да употребява наркотични вещества, които бързо беше зарязал. Никой не го познаваше така, както аз го познавах, а когато и свързах комуникационен канал с мислите му усетих с пълна сила какво е да страдаш от такава психическа болест. Чисто погледнато отстрани, Зак просто беше откачен. И непредсказуем. И често опасен.

            Той така и не ми каза с какво е бил диагностициран, но ми сподели, че са му поставили диагноза на 9-годишна възраст, след като измъчвал коте в продължение на седмица. Котето, слава богу, оцеляло, но Зак бих вкаран в детска психиатрична клиника. После бил в ремисия, после отново рецидив и пак ремисия. И наскоро явно е бил в ремисия, а сега отново се проявяха симптомите му. Никога не бях напълно сигурен точно какви са симптомите му и дори да се бях опитал да прочета в някоя психиатрична книга за това каква е точно болестта му, бях откривал черти на шизофренно разстройство, гранично личностново разстройство и биполярно афективно разстройство. Не знаех кое всъщност е, но със сигурност не беше чиста шизофрения или депресия.

            Важното за мен не беше диагнозата му, а фактът, че му обещавам да стоя до него, да го подкрепям и да му помагам както успявам. И фактът, че той ме беше изгонил в последствие от живота си – или по-скоро, че аз най-предателски бях избягал от лъжите и ужасния инцидент с онова момиче през 2010-та година... аз се бях уплашил от безграничното заболяване на Зак. Знаех, че то не е него, но беше донякъде него и така и не успях да се противопоставя на силата, с която то завземаше ума и емоциите му.

            Сякаш понякога дори беше психопат, неспособен да оценява емоциите на други и  да съжалява някого, когото е решил да измъчва и съсипва. Бях усетил чрез мозъка му, че той изпитва някакви чувства към мен, което не го правеше напълно социопат в истинското значение на думата, но до голяма степен той рядко проявяваше съвест, срам или вина.

            -Защото... бях наивен – казах най-накрая на Те-хьон и въздъхнах тежко – с наивно желание да помагам и да правя света райско място.

            -И успя ли?

            -Не, както виждаш – казах тъжно и въздъхнах отново, разтривайки очите си. В сърцето ми беше нараснала болката от гръмогласния ми провал с това глупаво обещание да помогна на Зак да се справи. – провалих се.

            -Не се съди твърде строго. Възможно е на някои хора да не може да им се помогне – каза ми Те-хьон, сякаш бе прочел мислите ми.

            -Аз се мислех за всесилен – признах му.

            Те-хьон не каза повече нищо и не след дълго паркира близо до кафенето. Беше проучил по записите от охранителни камери, че е чисто, но аз знаех това чрез мислите на Зак. Той наистина идваше напълно сам. Изоставих шпионажа в ума му за после и последвах корееца към кафенето.           

            -Добър ден, вие сте Фера Флорентайн, нали? Последвайте ме, моля – посрещна ни момичето на прага и ни поведе към малка странична стаичка, нещо като ВИП салон на изисканото кафене.

            Кожената дамаска на удобните фотьойли беше тъмночервена, имаше приятни бежови възглавнички, а масичките бяха от тъмно дърво и кристално стъкло. Тя учтиво ни съобщи, че Зак ще пристигне съвсем скоро и ни попита дали ще желаем да поръчаме нещо предварително. Те-хьон я помоли да ни остави засега и тя добродушно се подчини, излизайки от стаята.

            Нямаше никого другиго, освен нас. Виждах, че кореецът е напрегнат и настръхнал, но лицето му беше мило и спокойно. Очите му обаче следяха цялата обстановка.

            Момичето, което ни беше довело тук, отвори вратата и въведе Зак при нас. Преди да се усетя, бях скочил на крака.