Сянката се тресе под краката на стола и ти, ужасен, трепериш, стъпал отгоре му.
“Каква е тази сянка, която толкова много ме плаши?” - питат очите ти.
“Какво иска от мен?” - гърчат се устните.
И ти си безпомощен. Сам, необичан вече дори и от мен. А и как бих могла да те обичам, щом страхът ти е толкова голям, че чак не се сещаш да погледнеш назад...
Виждам, че пижамата ти те влудява. Толкова ярка и цветна, толкова издайническа.
“Ами, ако ме издаде?” - мисълта потраква в такт с ченето ти.
Ами, ако окото на Нещото - собственик на тази сянка - види крясъкът на ярките цветове? Това ли си мислиш? Или може би има и друго, още по-ужасно?
“А този прозорец?”
Той така нагло се оглежда, прозрачен в очите ти. Безплътен за черния ти кошмар.
Защо той стои така отворен и безразличен към танца на пердетата?
“И те ли искат да ме издадат?”
Ще те издадат ли? ...