Съдба

Дъждът се сипеше с такава сила, все едно Господ го бе заплашил с уволнение при най-малката издънка и сега определено даваше всичко от себе си, за да запази работата си. Едрите капки сякаш се изстрелваха нейде от черното небе и стремглаво се разбиваха в мократа земя  със звучното "Цоп!". Беше толкова тъмно, че дори котките мислеха, че са ослепели. Даже светкавиците не смееха да се покажат, макар че всеизвестен е техният принос към цялостната ужасяваща картина на една истинска буря. Нищо не се чуваше, освен ударите на капките дъжд по настръхналата земна повърхност. Хората се бяха изпокрили - кой на топло в уютния си дом - с книга в ръка  и чаша уиски до себе си, кой в кръчмата - да сподели с някой непознат най-тежките си грехове, подтикнат от депресиращите метеорологични условия навън. Дъждът просто бе отмил всичко. И не спираше.

         От прозореца на една малка къща на ул."Сто въздишки" се процеждаше анемична светлина. Момиче на около 25 години седеше до прозореца с печален израз и гледаше как развихрилите се капки се удрят безразсъдно в стъклото и се разтичат на тънки вадички. Една сълза затрептя в дясното око на момичето, позачуди се малко дали да излезе навън, но в крайна сметка се търкулна по румената буза, спря се за секунда на брадичката, колкото да прецени драматизма на ситуацията и цопна с въздишка на перваза на прозореца. Скоро я последва сълзата от лявото око. Класическа тъжна гледка.

         Момичето се казваше Грозноватичка Чеитъпоглавичка. Тя, като всяко момиче на нейната възраст, мечтаеше да срещне един красив, умен и задължително богат момък, който да я обича повече и от парите си. Но явно Съдбата беше запокитила измокрената със сълзи молба на Грозноватичка нейде из тъмните кьошета на живота, защото младата госпожица все още не беше познала сладостта на споделената любов ...и парите.

         В нощ като тази много хора се поддават на агресивното внушение на природата и взимат кардинални решения относно бъднините на  телесното и духовното си съществуване. Грозноватичка не остана по-назад и след като се съревновава около десетина минути по леене на сълзи със престараващото се черно небе , стана решително и се запъти към вратата.

         Навън дъждът така се стараеше, че едрите капки направо образуваха завеса от водни игли, през която би рискувал да премине само някой прекалено смел или прекалено безразсъден индивид. Може би Грозноватичка принадлежеше по-скоро към втората категория, но вродената и тъпота замъгляваше реалността на ситуацията и обръщаше фактите в полза на "Аз съм смела и героична натура, просто е време да го покажа на останалите". Госпожица Чеитъпоглавичка прекрачи смело прага на вратата, наметната театрално с алена пелерина (макар и овехтяла и кърпена на 2-3 места, но все още с ухание на сантименталност). Първата порция водни игли се изсипа върху главата и с трясък, от което момичето се сепна за миг, стисна очи и потрепери и дори от страни изглеждаше, че това ще я накара да се върне. Но Грозноватичка все пак се мислеше за героиня, така че смело направи втората крачка в калната локва, после трета, четвърта...Спря насред пустата улица и вдигна победоносно глава към черното небе:

         - Ха, да не мислиш, че ще ме уплашиш, а? Няма да стане, чуваш ли! Тръгвам. И никой и нищо не може да ме спре.

         Черното небе погледна само с крайчеца на окото си към изпъчената дама (нарече я дама просто от благоприличие), видя че не си заслужава усилията и продължи да работи в посока на изравянето на основите на една скала, върху която бе построен склад за взривни вещества и боеприпаси.

         Грозноватичка (сигурно се чудите кога най-сетне ще и направя описание, спокойно има време, а и не си заслужава бързането) тръгна с тежка стъпка през локвите в посока ул. "Красивите ергени". Червената пелерина вече беше изгубила и малкото сантименталност, която предизвикваше в началото. Мокрият избелял плат сега служеше единствено като израз на здравия разум, оплитайки се в едричките крака на момичето и затруднявайки предвижването му през водната завеса. Светло кестенявата коса на г-ца Чеитъпоглавичка бе потъмняла от водата и сплъстени кичури падаха пред очите на момичето в помощ на наметалото. Така или иначе Грозноватичка вече се бе заканила и наистина не изглеждаше вероятно нещо да съумее да я спре в стремежа и към...желаната цел. А и тук е мястото да отбележа, че изразът "тъп, но упорит" важеше с пълна сила за младата дама.

         За около пет минути водните капки намалиха скоростта на летежа си към земята, водната завеса се поразреди, а от към черното небе прозвуча нещо, наподобяващо тежка въздишка. Именно тези пет минути използва Грозноватичка, за да притича до улица "Красивите ергени" (няма смисъл да ви казвам, че имената на улиците в този град не бяха избирани току така, а носеха в себе си живото определящ смисъл).

         Улица "Красивите ергени" бе една от най-атрактивните в града и естествено се  радваше на висока посещаемост от млади, зажаднели за ласки госпожици. Къщите бяха накипрени като кукли Барби и кокетно намигваха през разноцветните щори на минаващите винаги уж случайно момичета. В една такава наконтена къща на два етажа живееше спретнатият, но изключително ощетен от природата откъм интелект, момък на име Моесъмтъп Маимампари (не само имената на улиците имаха живото определящ смисъл в този град). Младежът бе на около 28 години, красив, ако бъде погледнат под точно определен ъгъл и определено мноооого богат (последното бе на 1-во място в списъка на младите дами  с най-харесвани черти у мъжете). Моесъмтъп стоеше зад прозореца на втория етаж и рееше безгрижен поглед в тъмнината навън. Изражението на лицето му подсказваше бегли наченки на пробягваща мисъл, но така бързо преминаваща, че да не може да остави следа на разум в блясъка на очите му. Редно е да спомена, че подобно на нещастната госпожица Чеитъпоглавичка, Моесъмтъп така и не бе успял до сега да грабне сърцето на някоя личност от противоположния пол. Този факт го изпълваше с обезпокоително неразбиране на схващанията на Съдбата, имайки предвид голямото, не - огромното богатство, което бе наследил от баща си - покойния Кокатсъмгрозен Маимампари.

         В момента на петминутната въздишка на черното небе Моесъмтъп случайно съзря една едра фигура (може би женска?!?) да крачи по улицата с гордо вдигната глава под проливния дъжд. Това явление предизвика смут в спящия мозък на младежа и след като две три мозъчни клетки бяха събудени от предизвиканото сътресение, дойде очакваната първосигнална реакция.

         Моесъмтъп пристъпи напето към прозореца, пренебрегна факта, че отварянето му ща позволи на дъжда да съсипе скъпия персийски килим и се провикна провесен от втория етаж:

         - Млада госпожице (ох, дано да е жена!), имате ли нужда от помощ? Сама в този дъжд... - само толкова успя да сътвори изтощеният вече от тежка работа интелект на младежа.

         Именно това беше моментът, за който бе отредена ролята на артистичната червена пелерина. Тя изведнъж се свлече насред мократа улица, потапяйки увиснали краища в калната вода и остана така притихнала, очертавайки свитата фигура на нечие тяло, най-вероятно изпаднало в голяма беда.

         Без да чака повече знаци от Съдбата (която всъщност в случая нямаше нищо общо с разиграващата се драматична сцена, защото бе заета с наводняването на един пансион и предизвикването на тежко пътнотранспортно произшествие с двама ранени, а и определено не очакваше в това време навън да излязат много хора, които да се опитват да избягат от предопределеното си битие), младият джентълмен Маимампари наметна една гумена шуба и изтича на улицата, за да спаси бедното създание (най-вероятно от женски пол).

         Срещата на нашите двама герои бе достойна за награда "Оскар" в категорията "Класическа сапунена сцена" (като се има предвид обилния валеж, не бива да ви учудва факта, че декорът бе изпълнен с множество мехурчета). В момента, в който Моесъмтъп сложи предпазливо, но все пак по мъжки решително ръката си на рамото на Грозноватичка, момичето трепна уж смутено, повдигна бавно голямата си глава и впи трескав поглед в красивото (ако го погледнеш под точно определен ъгъл) лице на младия мъж. Дамата вложи похвално старание да изпише на кръглото си лице невинна, беззащитна и задължително свенлива физиономия, както и да напълни очите си със солидно количество трогателни сълзи - във филмите, които беше гледала тази сцена обезателно предизвикваше топли чувства у представителите на силния пол. Тъй като и Моесъмтъп също бе изгледал множество подобни филми, реакцията му при вида на тази гледка -нещастно, хубаво ( ако сте полусляп) момиче - бе да подаде галантно ръка на дамата, да и помогне да се изправи на крака и да я притисне страстно и непохватно в обятията си, след като тя театрално залитна в стил "аха и да припадна от немощ" (въпреки че едрото тяло на Грозноватичка трудно би предизвикало асоциация с думата "немощ"). Стриктното спазване на етикета на джентълмените доведе до сдържана покана за пренощуване в дома на младежа, разбира се изречена с необходимата доза благоприличие. "Изпадналата в беда дама" прие поканата с тон, силно напомнящ на прочутата фраза "едвам ма нави".

         Въпреки че у двамата млади не пламна изпепеляваща любов от пръв поглед, и малкото разум, с който природата благосклонно ги бе дарила, беше достатъчен да ги натика в лицето на извода, че другият е идеалната партия за едно бъдещо щастливо съжителство. Ето защо, докато пиеха горещ чай в огромната трапезария, двамата се постараха да си разменят достатъчно на брой топли, влажни и свенливи погледи.

         Утрото завари Грозноватичка в гостната стая за млади дами в къщата на Моесъмтъп (всички къщи на ул."Красивите ергени" задължително имаха поне по една такава стая). Тя лежеше на голямото старинно легло, застлано с три дюшека и рееше блажен поглед в инкрустирания с дърворезби таван.

Дъждът беше спрял. Бледото сънено слънце огряваше мокрите улици и бавно превръщаше водата в пара. Пораженията от нощния дъжд започнаха някак да се набиват на очи. По предварителна договорка Съдбата се бе постарала те да оставят драматичен отпечатък в съзнанието на определен кръг от хора, които по-късно да предадат и на останалите себеподобни достойнствата на проливния дъжд от въпросната нощ. И след като Съдбата потри доволно ръце от добре свършената работа и потупа с усмивка набъбналия джоб на пеньоара си, се огледа наоколо, за да се увери, че никой не е дръзнал да своеволничи в нейно отсъствие. Със зашеметяваща изненада тя установи, че два индивида от човешкия вид са преплели житейските си нишки във възел, който тя не бе предвидила, камо ли разрешила. Ето защо Съдбата мигновено се зае с разплитането на тази житейска бъркотия и изпрати в дома на г-н Маимампари старата му леля Досада Завриносова.

След израз на нескрита изненада от женско присъствие в точно този дом и кратък, но съдържателен разговор с момичето, старата леля изрече победоносно със злорада усмивка:

- Мили деца, радвам се, че сте се запознали. Казвах аз на бащите ви, лека им пръст, че трябва да ви срещнат по-навреме, ама кой ли те слуша. А ти, Грозноватичка, толкова си пораснала! Не съм те виждала от години, вече си...хм, жена. А сега да ви зарадвам - тук леля Досада остави малък интервал, за да настрои гласните си струни на възможно най-победоносна честота и продължи - Вие двамата, гълъбчета мои, сте втори братовчеди по бащина линия...

Леля Досада остави подобаваща пауза след тези думи, за да отдели цялото си внимание на изненадата,  огорчението, тъгата и безпомощността, които се изписаха последователно върху лицата на двете млади създания.(Ще поясня, че по законите на този град бракът между братовчеди е абсолютно забранен). Последваха бърза раздяла, сконфузени погледи, унили физиономии, въздишки и една ехидна усмивка, след което всичко привидно притихна.

По-късно вечерта от прозореца на къщата на ул."Сто въздишки" се процеждаше анемична светлина, едно кръгло лице се взираше през запотеното стъкло в тъмнината навън, а солените сълзи вече съвсем уверено се стичаха по румените бузи, съпровождани от хлипания и горчиви въздишки.

         По същото време на втория етаж на кокетна къща на ул."Красивите ергени" друго лице, което можеше да мине за красиво, ако го погледнеш под точно определен ъгъл, рееше изпразнен от всякакво съдържание поглед в черния мрак зад прозореца, като си позволяваше от време на време да придобива изражения, преливащи в гамата от тъжно до трагично. И тук дълбоките, пропити с тежка мъка въздишки преобладаваха във фоновата среда.

         Направо да му се скъса сърцето на човек при вида на тази покъртителна, дълбоко трогваща, пропита с искрена мъка гледка. Според древните вярвания дори божествените създания имат сърца. В този тежък момент няколко от безсмъртните се бяха събрали около една маса в дома на Съдбата и с натъжени очи наблюдаваха на триизмерен екран трагичния край на историята. Няколко въздишки дръзнаха да се промъкнат и в тази стая, тихичко пропълзявайки през блажената божествена тишина. Четири-пет божествени глави поразбутаха мозъчните си клетки, за да измислят някакъв по-безболезнен изход от създалата се сърцеразбивателна и животосъсипваща ситуация.

         Госпожица Смърт състрадателно предложи да направи компромис с разчетите си и да избави двамата от жалкото им земно съществуване, пропито със солени сълзи и тежки въздишки. Богът на Смеха и Хумора даде идеята да подложат Грозноватичка на пластична операция, като посочи в своя защита всеизвестния факт, че сред мъжката половина на земното население най-ценените и търсени качества у жената са красотата (външна за предпочитане) и интелект само в умерени количества -  колкото да може да готви добре, и да помолят Твореца да впръска още малко интелект в изтерзаната глава на Моесъмтъп.

         Съдбата все пак реши да търси друг вариант, твърдо решена да оправдае очакванията на публиката за хепи-енд. Стана, отиде до масивното бюро в кабинета си и започна да прехвърля купчина овехтели омачкани молби. Намери подходящи партньори за двамата несретници, пренаписа няколко графика, намести две-три събития и потри доволно ръце. Ободрена от добре свършената работа, Съдбата си взе два часа отпуск и забягна с Бога на Плодородието на един пухкав облак, подходящо боядисан в розово...