Душата на човека непрестанно се връща там, където той най-често е бил прегръщан. И колкото повече дни от броеницата на времето отмятаме, толкова по-настойчиво невидимите нозе на спомените ни водят натам, където сме направили първите си крачки. В моменти на усамотение взорът на душата ни се рее по ниви, скали, поляни, по гори – по места, познали и дочули стъпките ни. Родната земя също има памет. Тя помни шепота на нозете на своите синове и дъщери.
Веселец е селото, в което съм родена и израснах. Намира се баш в сърцето на Делиормана – обградено от буйните гори на Ири Хисар, където, вероятно от векове, бълбукат бистрите води на весела рекичка. В родното ми селце, с накацалите на трите хълма къщи, живееха достолепни, сърдечни, жизнерадостни, трудолюбиви и гостоприемни хора.
Буля Алисе, снахата на нашите съседи стрина Фикрие и чичо Халид, беше една от тях – красива, мила и лъчезарна кадъна. Бях деветгодишна, ученичка във втори клас, когато тя стана част от тяхното семейство. Тогава рядкост ...