Може би моята съдба е да съм плаваща лодка, която никога не акостира, а нейната безбрежна любов е търсенето, пътят, морето. Скитница във времето. Нереалността на пропуснатите възможности е геният на моя все още ненаписан роман. Не знам колко незаченати деца имам и колко несъстояли се сватби и разводи притежавам в миналото си, но днес знам, че ме боли само за едно – боли ме за онази Антония, която не изслушвах, която не подкрепях в моментите, когато трябваше тя да отстоява решенията си, която не утешавах, когато сълзите изгаряха със солта си очите ù – тези добри, плахи и меланхолични слънца в една по-благородна вселена. Ако ù бях останала вярна приятелка тогава, какво ли щеше да е различно от сега?
Често се задушавам във виелица от размисли. Къде сгреших и защо? Как можех да постъпя по-достойно? Чувствам се виновна, когато се ядосам на някого, щом подиря справедливост в съзнанието си при очевидно нечестна ситуация. Протестирам срещу нещата, които ме нараняват, а в мен в същото време пус ...