Съдби

                   Втори епизод

              Карахисар, древен град в антична Фригия, който носеше името си от старата крепост на върха на черните скални образования, останали от вулканични изригвания преди милиони години. Тази гора от  черен базалт с причудливи форми, се извисяваше насред  обширно  равно поле осеяно с макове. Напролет то ставаше алено червено от милионите цветове, които като пелена на токущо роден титан, покриваха жълтеникавата земя за да я превърнат  в океан от ярки кървави цветове. На фона на това червено безбрежие, черните скали на Карахисар изглеждаха още по-внушителни, още по-чужди на това безбрежно  маково поле.  По него бяха препускали на колесниците си смели фригийци, бързащи към Троя за да подкрепят  войните   на Приам и Хектор,  срещу  коварните ахейци и хитрия Одисей. 

 Тамерлан и смелите му войни бяха тъпкали същата тази жълтеникава земя, на път да завладеят нови земи на запад от  родните си степи. Римски легиони, византийски кохорти, както и ордите на селджукските завоеватели бяха препускали по  маковите полета в подножието на  природните чудеса изваяни от  талантливата ръка на майката Природа. 

Вече няколко века, господари на тази земя бяха османлиите, които бяха наследили селджукските си събратя.  От незнайни времена тук съжителстваха гърци, арменци и турци и малобройна група евреи, попаднали по някакво чудо в подножието на “черната крепост”.

Отглеждането на мака, добиването на “черното злато” под формата на минятурни  черни семенца, беше станало основна дейност на населението и източник на богатството на хората. Афионът се търсеше и продаваше с голям успех по целия свят, и до такава степен бе свързано с  името на града, че много скоро той започна да се нарича Афион Карахисар, а някои го назоваваха просто Афион.

Арменската махала беше в рамките на стария град.  Трудолюбиви земеделци и опитни търговци,  те бяха може би най-старото население на Афион. Съперничеха им гърците, но общата им вяра не позволяваше на съперничеството  им да се превърне във вражда.  Гърци и арменци се чувстваха господари на тази земя и не можеха да допуснат, че някой ден някой ще има претенции да ги управлява. Но, както обикновено се случва,  живота налага своите поправки. Не винаги те са справедливи, но   често пъти, по-младият, по-силният, по-безскруполният налага своята воля над другите. Завистта и съперничеството  подкрепени от една млада и агресивна религия, се превръщат в силно оръжие в ръцете на фанатизираната тълпа. 

Така беше станало и в Афион Карахисар. Постепенно власта беше преминала в ръцете на турците, турските бейове и  ходжи Една след друга заглъхваха  камбаните на християнските църкви, а минаретата на джамиите пишеха най-новата история на града. От ранна сутрин до късна вечер, моллата призоваваше правоверните на молитва,  а заптиетата бяха единствените представители на властта. През града минаваше пътят от изток на запад и от север на юг.  Афион Карахисар беше кръстопът, по който  кервани и пътешественици кръстосваха света.

В стария град най-хубавите къщи се намираха на главната улица-Чичек джаддеси (булеварда на цветята). На тази улица най- хубавата къща беше на кир Караманлис, гъркът който държеше всички рибарски магазини в града. Преди  много десетилетия, по неизвестни причини семейството на бедния  гръцки рибар Стефанос Караманлис беше напуснало бреговете на Мраморно море и се беше заселило в Карахисар, където тогава нямаше и следа от риба или каквито и да било морски дарове. Караманлис  бяха  обърнали гръб на  риболова, но не и на самата  самата риба. Поколение след поколение бяха развили търговията с морските дарове и рибата, и днес Стафанос държеше търговията с риба и рибни деликатеси не само в Афион, но и в големите градове в областа-Бурса и Коня. Неговата къща на главната улица беше единствената четириетажна къща в града. Имаше огромен двор с шадраван и цветни лехи, които не оставаха без цветя през цялата година. И през най-горещите летни дни, край шадравана беше прохладно и децата на  многобройната фамилия  от сутрин до вечер се   плацикаха  в мраморното   му корито. 

Съседната къща беше с банална “сляпа” фасада. Ни еркери, ни балкони, нямаше даже и прозорци.  В каменния зид на стената имаше само една широка двукрила порта, украсена с  тежки бронзови дръжки. Зад високите зидове и тежката порта се криеше един разкошен палат с  трийсетина одаи и одайчета, с обширно патио  и мутвак на който биха завидяли и най-големите  истамбулски ресторанти. В тази кухня свещенодействаха десетина жени  ръководени  от твърдата ръка  Зейнеп- първата от жените на Мурад Джевдетоглу- началник на полицията в града.  

Тази сутрин в една от одаите на този палат се беше разразила буря, която за малко щеше да коства живота на Мариам, най-младата и най-красивата от жените на Мурад.  Фатиха,   втораta жена на  Мурад и най-злостната съперница на Зейнеп, му беше разкрила тайната на Мариам. От няколко дни при нея имаше второ дете. Момченце което се беше появило от нищото, защото не се знаеше нито коя е майката, нито бащата. 

Мурад беше връхлетял в одаята на младата си съпруга и първоначалното му намерение беше да изхвърли на улицата младата майка  с двете и момчета. Мариам посрещна  със смирение и мълчание необуздания гнев на мъжа си, и когато най-страшната част от бурята поутихна,  16 годишната Мариам успя да смекчи яроста му, като обясни, че това пеленаче е дете на нейна неомъжена приятелка, на която тя помага за да спаси честта на момичето. Двете бебета явно бяха на една възраст и беше невъзможно да го е родила тя от друг мъж. Именно тази мисъл подсказана  от Фатиха беше предизвикала яростта на  полицейския шеф, човека от който трепереха и най-силните в града.

След няколко дни, приспан  от нежността  на младата си жена, която тези дни се показваше изключително любвеобилна и  ласкава, Мурад се  успокои напълно и съгласи да приеме детето на приятелката й. Синан Джевдетоглу стана втори син на Мариам и Мурад.

Мариам прекараваше целия ден с двете момчета. Русокосият Кемал и Синан с гарваново черна коса растеха под нейните грижи. Докато кърмеше Кемал с лявата си гръд, Синан бозаеше лакомо от дясната. Кемал беше спокоен и вечно усмихнат, докато Синан беше бунтовник и  темпераментен.

Мараим често си спомняше за онази фатална нощ, когато приятелката й,  цялата  обвита с огромен черен плащ, внезапно се беше появила в одаята  й, беше оставила малко вързопче до люлката на  Кемал  и  ридаейки глухо беше изчезнала в нощта, така тихо както се беше  появила.

Вече втора седмица,  колоната на депортираните се влачеше бавно към сирийската пустиня. Дните бяха мъка, а нощите ужас. Старите молеха смъртта да ги избави от мъченията, а младите  я търсеха и често   намираха  в подножието на някоя скала. Неродени деца проплакваха в утробата на майките си, а родените намираха смърта на острието на някой ятаган, размахван от  беззъб черкезки главорез.

Изнасилвана и поругавана ежедневно,  обезумяла млада жена с гарваново черна коса, тичаше с разранените си боси крака  и търсеше чадото си. При всеки неен раздиращ сърцата вик, старците плачеха, а  жените дигаха ръце към небето, проклинаха злощастната си съдба и викаха на помощ този който безразлично гледаше на Голготата на която беше осъдил първите си чеда.

“Къде си ти Господи?”- се провикна старата Вахине, преди да падне в кърви до отсечената си глава.