Виждам лицето ти в сянка. Докосвам косата ти... така копринено мека, така ухаеща на паважа след летен дъжд... Докосвам страните ти... толкова гладки, като цветята след сутрешна роса... Докосвам носа ти, притежаващ плавна извивка, напомняща за извивката на мъничко перце... Докосвам устните ти... така топли, напомнящи изгрева на летния ден, за първи път целунат от слънчевата светлина... Очите ти блещукат в мрака със синя мекота, напомняща за тихите морски вълни, носещи се плавно към брега... Докосвам лицето ти, но не те виждам в мрака... не зная кой си, усещам присъствието ти, макар да осъзнавам, че това е само сън... Ти си този, когото винаги съм чакала, но когото никога няма да намеря... ти си моето момче-мечта... Мечтите ми се сливат със съня и в мрака виждам теб... и ето, тук си пак... обгърнат в мрак... усещам лицето ти единствено с допир... тъмнината ни обгръща с непрогледната си пелерина... но аз не и се сърдя... тя знае, че мечта си ти за мен, а не реалност... тя знае, че живея за този кратък миг, за момента, в кoйто те докосвам, в който те усещам и се питам, ще намеря ли някога в моя свят лице, което ще галя така и което ще има за мен, само за мен онази копринена мекота, онази извивка, онази топлина, онзи блясък... ще има ли лице, в което аз ще виждам тези толкова красиви неща, тези знаци на любовта?...
© Меги Алексиева All rights reserved.