Нещо се промъкваше неусетно като крадец. Кожата на света изтъняваше, а отдолу прозираше разядената му плът. Все повече прах се натрупваше, все повече ръжда, все повече скръб. Слънцето печеше по-жарко от всякога, като художник, изгубил таланта си, който безцелно размазва огромни количества боя по платното. Една по една звездите угасваха, луната се разпадаше парче по парче.
Срещаха се все по-малко насекоми. Все по-малко птици. Много животни не се събуждаха след като веднъж заспиваха.
Дърветата изгниваха, плодовете им бяха горчиви. Посевите не израстваха. И как да израстат, като вече не валеше?
А хората не забелязваха нищо. Защото и човечеството беше загнило отвътре.
Хората се влачеха по смаляващия се свят. Очите им бяха пусти, думите – лишени от съдържание. Те бяха толкова нещастни, че се смееха повече от когато и да било преди. А смехът им беше горчив, защото се присмиваха над себе си.
Светът бе живял твърде дълго, бе видял твърде много и вече беше уморен.
Един ден на хората им писна от ...