Чувствах студенината по тялото си. Стъпвах внимателно, бавно в лепкавата кал, с поглед, впит на метър пред себе си. Улицата, сгушена между два реда олющени къщи, извиваше в причудливи форми и се губеше , погълната от бездънната паст на мрака.Лееше се пороен дъжд, капките болезнено шибаха надупчената мушама на гърба ми, пронизваха ме като невидими ножове, обливаха ме непрестанно, продължително, безспир...Усещах киселия вкус по мокрите си устни. Дишах трудно;въздухът, напоен с отровни изпарения, пареше гърлото, изгаряше трахеята ми и бясно пулсираше в такт с учестения ритъм на сърцето...Бях сам. Сградите,скупчени наоколо, ме гледаха глупаво с мъртвите си прозорци, размазани под тежката водна завеса.
Търсех да зърна нечия фигура, силует на човек, зает с мислите си...Но хората ги нямаше, нямаше ги и всичко останало губеше своето значение...те бяха изчезнали, бяха изчезнали и мислите, и мечтите им, съществувах само аз, целият порой се сипеше върху мен, капките експлоадираха и дупчеха тялото ...