Знаеш ли, аз често сънувам. Сънувам, че съм птица. Но не някое малко колибри с изумрудено коремче и пърхащи крилца. Аз съм един от ония горди, царствени орли, реещи се около скалите на Торес дел Пайне. Ах, как обичам да усещам вятъра между кафявите си пера, докато прелитам за пореден път над южнопатагонското ледено поле. Като тоя вятър няма никъде другаде на света. Чувала съм да разказват една легенда за млад вожд, който бил заловен от испанските конкистадори. Той упорито отказвал да каже къде е родовото злато. С това подписал смъртната си присъда. Но преди да издъхне, със сетни сили вождът призовал своя бог. Божеството веднага изпратило своя вестоносец- вятъра да прибере загиващия поклонник. Но вятърът не успял да намери умиращия вожд и оттогава насам продължава безспирно да го търси из всяко кътче на Патагония. Аз често правя компания на тоя скиталец в неговото безкрайно търсене. Понякога заедно гледаме изгрева над кулите Торес дел Пейн. Гледаме как скалите се багрят за един кратък м ...