Заспивам. Тъмно е и само досадното тиктакане на часовника още ме свързва с този свят. Тик – так, тик – так, гласът му ме дърпа назад и стяга глезена ми като каторжническа метална топка. Стига ми, Мечо, стига ми тоя свят, наситих му се и пренаситих, сега е време да откриваме, кротувай под мишницата ми и само гледай как мелниците ще се превърнат в чудовища, а грозноватите циганки в порцеланови принцеси… Плюшената играчка ме гледа през сивите копчета и мълчи. Оранжевото й шалче сега изглежда като въже на самоубиец около врата й. Втриса ме!
Вече не чувам тиктакането. Там съм, далече, вятърни звънчета ромолят в ушите ми, слухът ми ги прегръща и приласкава. Леко ми е и свободно, дробовете ми се пълнят с кристален въздух, а образът ми върху ледените отломки е крив и размазан. „Хубава съм” – мисля си и отминавам, не е време за суета. Пухкави зайчета се сгушват на раменете ми, за да ме топлят и аз ги галя по влажните нослета… Сладурчета са ми.
- Хайде, Мечо, изоставаш, тромав си станал, лакомни ...