- Искам за доброто и злото, искам истории, няма да заспя без истории!  

-Стига, момчето ми, късно е вече, утре ще ходим на аквапарк, трябва да се наспиш.

-Добре, ама само една. Не! Две! Моля те, моля те, бабоо…

- Предавам се! Спри да хленчиш.  Ще ти разкажа пак онази история за сестра ми, когато беше малка. Тогава играехме на площадките пред блока, родителите ни пускаха сами, цяла тайфа деца от махалата – до тъмно търчахме навън. Един ден сестра ми, която беше много палава, скочила от люлката,  тя я застигнала и й пукнала главата, над веждата. Тръгнала сама към болницата. Най-близката, Градска болница я наричахме. Татко излязъл да я вика и като не я открил, питал децата наоколо, та те му обяснили какво се е случило. Като видял кръвта по плочките, дядо ти Гошо хукнал към болницата. Разпитвал за едно момиченце на 6-7 годинки, в жълта рокличка. А, беше тук, казали му от спешния кабинет, но не е за нас, изпратихме я в Окръжна болница. Търсете  я там.

-Но бабо, къде е тази болница? Самичка ли е стигнала до там?

-Да, миличък. В нашето детство не ни водеха с коли на училище. Ние бяхме научени да се возим на автобуси,  вървяхме и пеш много.

- Намерил ли я татко й?

-Да, вече била тръгнала обратно към къщи с превързана глава.

-Бабо, а как е платила? В болницата. За лекаря?

- Тони, тогава в болниците не се плащаше.

-Ама…как така?!

-Така беше. В нашия свят. Казваше се социализъм. Хайде, затваряй очички, малък си още да разбереш. Като пораснеш ще ти разкажа повече.

 Хлапакът помрънка още малко и потъна в прегръдките на феята на сънищата. Баба Кети остана в тъмното с широко отворени очи. Мълком продължи да разказва за онова време, в което парите не значеха нищо, в което само властта и връзките можеха да те превърнат в силния на деня, да ти отворят врати, да ти намерят  вносно лекарство, да те уредят да влезеш в Университета с предимство. Всички се тикаха да бъдат от онези, с предимството. Пък било и само за да си купят  лъскава дрешка от Корекома.  Да! Имаше магазини за избрани. За специални. Хората се деляха не на бедни и богати, а на обикновени и специални, богоизбрани, партийно помазани. Кети си спомни с горчивина как дъщеря й беше направила истерия пред  скъпия магазин – така наричаха показния магазин, където продаваха плодовете на капитализма. Трябва да е било около Нова Година, тогава пускаха банани и портокали по магазините. Беше се извила огромна опашка. Даваха  само по два килограма  от скъпия плод. Соня, тогава на две годинки, задърпа майка си, пищейки от радост :

- Мамо, банани, банани, искам, искам!

Уви, от опашката се обадиха : Не се нареждайте, няма смисъл, затварят след 20 минути.

-Не може, детето  ми, друг път ще купим.

Но  Соня не чуваше и не виждаше. Тропаше с малките си крачета по асфалта, пищеше и се тръшкаше. Кети извади два лева и застана пред входа. Хората излизаха със зачервени лица, сграбчили заветната торбичка с десетина едри жълти банана и с усмивки на спечелили трофей  състезатели. Кети се молеше за едно малко бананче, подаваше с една ръка парите за цяло кило, а с другата стискаше Соня да не се изплъзне докато циври и се тръшка.

-От сутринта чакам, гузно отговаряше един. И за децата на сестра ми съм взела, оправдаваше се друга жена. Преброени са, другарко.  Чакат ме вкъщи, надяват се и мойте, че то… веднъж в годината ако сварим да се вредим…

Детето продължи да реве, а майката продължи да му обещава, че утре ще стане рано, ще бъде първа на опашката още в 5 сутринта и ще донесе бананчета.  Тъкмо се скри от погледа му магазина и ето ти нова беля – от съседния хотел, най-големия в града, излезе човек с цял кашон банани! Абе, някой наговарял ли се е днес да влуди и мен, и детето!- отчаяна възкликна Кети. А те, малките очички всичко виждат. Ееей, как ги фиксира с поглед !

-Ето, мамо! Има, има! Тук има! Купи ми банан!

Буцата в корема на Кети нарастваше като търкаляща се снежна топка. Как да обясни на невръстното дете, че този магазин се казва Кореком. Там се пазарува само с валута! С парите на загниващия капитализъм.

Кети погледна към спящото си внуче. Мислите й скачаха през десетилетия, през един социален строй в друг, през една държава на емигрантство, в друга. Връщаше се и в настоящето, само преди час-два, когато внуците й отказаха да си изядат десерта.

-Ние не ядем такива банани, бабо!

-Ама…какво им има! Вчера съм ги купила от магазина!

-Не виждаш ли! Имат черни петна, развалени са! Не виждаш ли!

Виждаше Кети, виждаше с опетнено зрение от толкова много взиране в живота и в превратностите на битието, мъчеше се с душата и с разума си да претегли и да отсъди поне за себе си кога и кое беше по-доброто време – тогава, когато само миришеше на банан или сега, когато хвърляше бананите с петънца по кората. Тогава, когато можеха да пратят дете с рана на главата  да ходи пеш самичко до другата болница или сега, когато би стояло  да проси пред болницата, ако няма пари в портфейла. Кой господар е по-жесток? Парите или Партията? И на двамата прилягат  едни и същи определения : закрилници, всемогъщи, отварящи врати, обещаващи благоденствие, предимство, власт, охолство….живот!

-Бабо, не спиш ли?

-Какво има, детето ми, защо отвори очи? Нещо страшно ли сънува?

-Сънувах, че ме гонят вълци, като онези дето бягаха край люлките, като си бяхме във Варна.

-Кучета, Тони, кучета. Това бяха бездомни кучета, нали ти обясних. Спокойно, заспивай. Тук няма бездомни кучета, нали знаеш.

Безмълвно в тъмнината  мозъкът й продължаваше да реди успокоително : Тук, в тази държава няма бездомни кучета. Има хора, заспиващи с  копнеж по родната земя. Безвременници, лашкащи се от миналото в настоящето  - навсякъде трудно, навсякъде във вълчи капан.

Спи, детето ми, спи. Сънувай хубави сънища на едно по-добро място, в един по-справедливо уреден свят! И аз ще се помъча да заспя и да се гушна в юргана на моята баба. Там, на село, преди много лета, когато животът беше простичък с мирис на окосена трева и мая за хляб.