Сънят

            Той стоеше объркан, потънал в мислите си, а нощта - тъмна и безлюдна подсилваше чувството му на подтиснатост. Нощният мрак го обгръщаше плътно и тук-там прокрадващата се през облаците луна, очертавяше неясен силует в праха на стария път.
            Мислите му препускаха между спомени и настоящи моменти, а от време на време адреналинът се покачваше до толкова, че му се искаше да изкрещи, с желание целият свят да разбере за болката му. Но все пак оставаше безмълвен.
            Защо??? Това беше най-честата мисъл вплетена в цялата разноцветна палитра от чувства, желания, мисли, действия, която неговия мозък неволно рисуваше в тъмнината.
            Но точно в този момент, съществото, което трябваше да оцени творението, създадено от мозъчната буря в главата му, го нямаше. И точно това той не можеше да си прости. Не можеше да проумее, защо съдбата бе толкова жестока с него, защо бе толкова несправедлива ..?
            Той се изправи и бавно тръгна по прашния път. Стъпките тихичко отекваха в праха и даваха нов живот на безлюдното място. Крачка след крачка, той навлезе неусетно в гората. Тук всичко бе запуснато от години и тя бавно възвръщаше своята цялост. От пътя бе останала малка пътечка, по която той се движеше.
            Бурята в главата му набираше скорост и все по-голяма част от съзнанието му бе помитана от нея ...
            Изведнъж от някъде долови нотките на много познат глас. Той се заслуша. Да! Това беше нейния глас! За части от секундата той затвори очи ... а като ги отвори, ярка светлина озари всичко наоколо.
            Сега той стоеше още по-объркан. Къде беше? Какво се случи? И отново започна състезанието между чувства и мисли, препускащи в главата му.
            Малко след като се осъзна, тои опита да се раздвижи, но усети множеството от кабели и тръбички, прикрепени към него.

*            *            *            *            *            *            *

            След секунди в стаята влезе най-прекрасното създание на света, олицетворение на всеки символ на красиво. Това бе неговия смисъл на
живота ...
            Тя седна до него и нежно го целуна по челото. Ужасната болнична среда, убиваше нежната й красота, а видът му я покруси тотално. Тя едва сдържаше чувствата си, като се опитваше да не показва напиращите сълзи ... Докторите я бяха предупредили да му спестява всякакви емоции.
            Той усети нежната целувка и с много мъка отново отвори натежалите клепачи. И видя отново своята богиня. Във вените му отново закипя живот.
            Тя видя отворените му очи и в мига на радост прошепна:
            - Обичам те и винаги ще те обичам!
Наведе се и отново го целуна, а после хвана ръката му.

*            *            *            *            *            *            *

/Следва продължение .../

Даниел Герджиков
Стара Загора
май 2002