Селото е намокрено, аз съм тъжна. Тъжна и безпомощна. И ме боли... боли. Казвам добро утро на хората от други планети. Тях ги поздравявам вече, те ми отговарят. Моля им се... Моля им се за помощ. Безсилна в самотата си, те ми изпращат знак. „Няма да дочакам” – им отговарям аз – „Не се чувствам добре”.
Сълзите ми потичат като реки и мокрят още повече селото.
Помолих се и на него – най-силният мъж от всички планети. Нито го бях виждала, нито го бях чувала. Само си го бях представяла и само сто процента бях уверена, че съществува. Че го има. Без да знам къде точно, далече или близо от нас, в друг свят, в друга вселена, но сто процента бях сигурна, че точно той е отговорен за мен. Все го виждах, че е с наметало, такова голямо, което като го съблече, ще покрие цялата стая. Никога не си го бях представяла с тия космически костюми или с някакви еластични гащеризони, черни. Нямах представа с какво точно ще дойде при мен. Кола, НЛО, някаква друга машина, но винаги съм знаела, че от хората, коит ...