1.
Ехо гледаше към небето по което нощта бе разсипала звезди с цялата си щедрост.
Излезе на терасата на една от кулите на замъка, промъквайки се покрай дълбоко спящия стражник на стълбището, много внимателно отвори резбованата врата, за да не скръцне предателски, и се озова под трепкащите над нея безброй искри.
Вън, както винаги, Вятърко лудуваше между стените, дълбокия ров под тях и кулите, гонейки рояците прашинки от лунно сияние, завъртайки ги в различни фигури, но щом я забеляза, плясна радостно по кралските знамена и завя към нея с облаче от светъл дим. Понечи да я грабне и да литнат, но този път Ехо не бе дошла да играят, затова го спря още преди да я докосне с талазената си обичайна мекота.
- Не сега, Вятърко!
Старият ѝ приятел остана на позволеното за всички разстояние до кралска особа и зачака, като изписа с лунния прашец картина с водопад и малко езерце – любимото им място от едно време.
Някога, когато Ехо бе малка, двама обичаха да се забавляват в подобни нощи - и той, и принцесата нарушаваха разпоредбите на замъка, но това не ги плашеше и Вятърко я прегръщаше, разперваше невидими криле и се понасяха в обиколка над земите на бащиното ѝ кралство, стигайки чак до Тъмната гора и онова скрито в нея езеро.
Днес Ехо бе различна, пораснала, вече не търсеше така често играта с вятъра, макар когато прекрачи ръба на кулата, да го направи също както когато беше дете и седна с крака провесени към бездната под нея. Никога не се е бояла от височините и Вятърко имаше заслуга за това.
Разбрал, че други мисли са ѝ в главата, той се кротна до принцесата, а водопада се стече в езерото и кралските знамена отпуснаха краищата си за кратка почивка.
Ехо искаше да намери в небето следа от своята звезда. Онази, която гореше в сърцето ѝ с огъня си. Дълго оглежда космоса, но прецени, че няма как да улови погледа му сега - всички звезди изгряват само нощем, а нейната е единствената, която денем обвиваше света с лъчите си:
Ехо обичаше Слънцето, същото, дето го обичаха всички под небето.
Но Слънцето обичаше единствено Ехо.
Случи се така, както се случва винаги при пламване на искрата между двама – ненадейно и неочаквано, без никакво предизвестие. Те се срещнаха в края на зимата, тя вървеше в полето, недалеч от замъка, където навярно стотици пъти са се разминавали без да се забележат и когато случайно вдигна очи, този път Ехо някак си преодоля яркостта на блясъка и успя да го види истински и почувства как лумва в сърцето ѝ неповторимото чувство за любов – магия, ставаща веднъж във времето на един живот и остана пленница на силата ѝ.
Слънцето в онзи ден изригна с особен вид светлина, която обля девойката – принцесата беше озарена и изпълнена с толкова енергия, че всички семена около нея се разбудиха и изкласиха на мига, залети от вълните обич, плъзнали се по полето с топлината си.
Ухажва я до късния следобед, като превърна зимния ден в летен, и малко преди да си отиде, с много зачервени от плам страни, влюбеното Слънце смутено призна любовта си към Ехо, която вече го обичаше, познала в него онзи, когото е чакала до сега.
От този миг насам, двамата се търсеха непрекъснато, едва изчаквайки нощта да отмине и бързаха да се намерят - той докосвайки я нежно с лъчите си, а тя неспирайки да му се усмихва. И така цял ден, почти без да се отделят един от друг. Когато идваше времето на залеза, Ехо започваше да тъжи, защото тогава оставаше неогрявана до следващата утрин. А искаше да бъдат заедно, затова го попита веднъж къде да го намери, че да не секва магията между тях дори по време на сън:
- Можеш да ме откриеш във всички мои сестри на небето – погали я Слънцето, след което се скри зад върха на Мълчаливата планина.
И сега Ехо търсеше образа му в нощното небе, но въпреки че бяха красиви, светлината на звездите не бяха докосванията на неговите лъчи. Бяха толкова далечни, по-скоро студени и съвсем безразлични към влюбеното ѝ сърце.
Затвори очи и почувства горещите му целувки, разпалената им жар, изгаряща устните ѝ...
В отгласа на тъмата, успя да извика спомена от шепота на красотата на цъфтящите само през деня пурпурни градини, там, в Пролетната долина, където бе и полето с рубинените макове, и знаеше, че всичко от него е само за нея, защото щом си отидеше Слънцето, полетата онемяваха и цветовете им угасваха.
- Красиви сте – каза Ехо на ятото звезди, трепкащо с лек космичен звън, - но не сте моето Слънце...
И си тръгна, забравяйки дори да каже сбогом на вятъра.
2.
Кралят забрани на Ехо да напуска пределите на замъка. Стените му се оказаха за нея истински стени, които се изправяха непреодолими на пътя ѝ. Тя упорито отказа пред него да забрави за желанието си да отлети към своето Слънце, защото избра да бъде с него там, в небето, отколкото разделени по този начин.
Кралят се ядоса и разпореди да бъде затворена по цял ден, само вечер можеше да излиза да се поразходи в рамките на кралския дом, но под постоянно наблюдение, следвана навсякъде от двама кеменнолики стражника.
Три дни минаха без да види любимия си, но на четвъртия, докато тъгуваше в специално отредената стая на която страните ѝ никога не биваха огрявани, някой почука по цветните карета на прозореца. Ехо го отвори и се озова залята от слънчеви целувки.
- Колко те търсих! – прошепна Слънцето и я прегърна горещо с лъчистите си ръце.
- Как ме намери?! – удиви се Ехо, знаейки добре, че покоите ѝ се падат на обратната страна на дневния му път. Краля ги беше избрал нарочно, за да няма достъп принцесата до светлината по която бленуваше.
- Лесно - просто изгрях от другата страна.
- Карат ме да те забравя – проплака Ехо и му протегна ръцете си за да докосне дланите ѝ. – Държат ме далеч от теб, надявайки се да изченеш от мислите ми, а навярно и за да ме забравиш...
- Мислиш ли, че те забравя – усмихна ѝ се Слънцето и лятото стана по-жарко в района на замъка. – Не знаеш колко съм те чакал и ще те чакам, ако трябва още една вечност, но ще бъдем заедно.
- Ще дойда при теб! – решително каза принцесата и погледна към пропастта под себе си, озъбени, островърхи колове стърчаха от дъното на рова около замъка.
Но полетът ѝ нямаше да е надолу, а нагоре към онзи, който ѝ подари огнената си любов.
- Лъчите ми няма да могат да те издържат – натъжи се Слънцето и сякаш тъмен облак премина през небето – за миг лятото се стопи и есента надникна със студени очи към долината.
Хората, работещи в полето, се изплашиха – точно се бяха зарадвали на хубавото време и обещанието за богата реколта, когато внезапен хлад навя над посевите им заплахата да ги унищожи до стрък. Някой се обади, че бил сигурен в това - тази сутрин слънцето не е изгряло от правилната страна на света, а това е лош знак – но никой не го чу, а и не биха повярвали, че е възможно.
- Трябва да дойдеш малко по-близо до мен, но не зная как мога да те...
- Има как - с вятърни криле – засмя се Ехо и му разказа за дружбата ѝ с един от многото ветрове и му прошепна тайният си план.
Думите ѝ върнаха топлината на деня, народа се успокои и пак се приведе на работа. Някой запя и гласът му се понесе сред полето.
- Иди си сега - да не те усетят, след малко ще долетя и бъди готов да ме уловиш когато стигна нужната височина.
Слънцето се оттегли, а тя повика Вятърко.
Трябваше да е някъде наблизо, денем се въртеше между урвата и северната кула.
Повика го още веднъж, малко по-силно, надявайки се да не я чуят стражниците пред вратата. Чул я, Вятърко долетя като вярно куче.
Тя му разказа за Слънцето и за грубостта на стените, които я държат далеч от любимия и го помоли да ѝ помогне. Поиска да я понесе така, както някога правеха в подзвездните си скитания, но малко по-нависоко:
- Ще можеш ли да ме оставиш в прегръдките на Слънцето?
Вятърко въздъхна, не искаше да я губи като приятел – единствената, която можеше да играе и говори с него.
Тежко е да си сам и никой да не те чува – помисли си той и Ехо го чу.
- Но аз ще бъда всеки ден с теб, Вятърко, щом стана част от слънчевият огън – успокои го девойката. – Ще мога да ти дам моите пламъци и ще бъдеш огнен вихър, по-силен и от най-свирепия ураган, дори от онзи, за който ми разказваше, че те побеждава винаги при срещите ви.
Вятърко отдавна искаше да се пребори с мощния северняк Зъбен, който го прогонваше с едно подухване от пътя си, сякаш беше перце. Но не заради това се съгласи да ѝ помогне, а защото улови искреността в молбата на Ехо – все още не знаеше какво е да обичаш, но някой ден щеше да срещне онзи порив, заради който и той би направил всичко.
Протегна ръце - също като едно време, - Ехо прекрачи рамката на прозореца и скочи в тях и стана лека като сън.
Стражите усетиха, че нещо става заради вихрите, които разбутаха някои вещи в стаята и падайки изтрополяха, но в мига щом влязоха, можаха да видят как принцесата се понася с невидими криле към небето над тях.
- Отвлякоха принцесата!
Виковете им размърдаха дремещия лениво двор в летния следобед. Вдигнаха ротата гвардейци, прислужниците и свитата придворни, които се защураха панически по стените, незнаещи как да я настигнат. Някой нареди да потърсят сребърната мрежа и да я хвърлят върху прицесата, но беше късно:
Кралят, щом разбра за невероятното ѝ бягство, изтича на високата западна кула и успя да види издигащата се все по-нагоре и по-нагоре Ехо, където слънчевите лъчи вече се протягаха за да я приемат.
Обърнала лице към своята звезда, най-ярката и единствена за нея, косите ѝ се разпиляваха като разпалени снопове, а ръцете ѝ се сплитаха с тези на Слънцето. След още няколко маха на вятъра, тя бе уловена и поета от светлинен поток, залял ослепяващо и замъка, и долината, и планината.
Вятърко успя само да завее едно последно „Сбогом!”, пускайки я в мига, когато Ехо сля сърцето си с това на Слънцето за да бъдат едно цяло, така, както е казано, че трябва да бъдат всички обичащи се истински.
Работещите в полето вдигнаха глави и видяха, че в този ден над тях грееха две слънца.
© ГФСтоилов All rights reserved.