Искра се събуждаше бавно заради медикаментите, които бе пила. Съзнанието й постепенно се измъкваше от обгърналата го мъгла, но клепачите й отказваха да се повдигнат. Щяха да са й нужни поне още десет минути, за да се разсъни напълно. А с разсънването щеше, както обикновено, да дойде болката.

  Минута след като отвори очи, тя видя на коляното на гипсирания си ляв крак малко червено сърчице. Контурите му бяха леко разкривени, защото повърхността на превръзката бе неравна. Тя протегна ръка и го докосна. Сърчицето вероятно бе изрисувано с флумастер. Зачуди се кой е „творецът“.

  Другите три пациентки в стаята лежаха спокойно в леглата си. Едва ли на някоя от тях би й дошло наум да нарисува такова нещо. Явно човек, дошъл на свиждане, се бе направил на художник. Все пак бе редно да я попита дали е съгласна. Вероятно някои неин близък, да. Искра отново се унесе. След операцията на гръбнака й даваха лекарства, от които спеше по двайсет часа на денонощие. Тя бе доволна от това, защото с идването на съня си отиваше болката.

  Последваха още няколко събуждания и заспивания. Всичко си беше както преди, включително сърчицето върху коляното й. На роднините и приятелите, които й идваха на свиждане, сърчицето също бе направило впечатление. Но никой не се призна за автор на рисунката. Непознат! Да, сигурно бе непознат. Не че имаше значение кой е.

  Искра бе пострадала при инцидент с делтапланер и след направените й няколко операции се възстановяваше. Щеше да прекара дълго време в болницата, защото имаше фрактури на двата крака и на прешлените на кръста, но лекарите й бяха казали, че ще се оправи. Бе извадила късмет. Прекъсването на гръбнака, а оттам и парализирането на долните крайници, се бе разминало на косъм. Така че тя се чувстваше донякъде щастливка. Бе се измъчила от болките и от това, че трябва да лежи в една поза, но вярваше, че ще издържи. Духът й бе силен … през повечето време.

  Два дена по-късно, отваряйки очи след кратка следобедна дрямка, Искра видя, че и на десния й крак се е появило сърчице. Бе отстрани на прасеца на обездвижения й от глезена до слабините крайник. Тя инстинктивно посегна да го докосне, но веднага разбра, че това няма как да стане. Размърда стъпалото си, сякаш в опит да пропъди нещо, може би тревожните мисли. Някой си позволяваше да рисува по нея. Представи си как непознат човек се е надвесил над нея и я гледа как спи, после изважда флумастер и … Не, това не бе редно, ама никак. Потрепери.

  – Извинете – обърна се тя към другите пациентки. – Да сте видели кой е рисувал по краката ми?

  Две от жените я погледнаха неразбиращо, третата – с досада. Оказа се, че никоя не е видяла „художника“. Тази с киселата физиономия подхвърли:

  – Какво ти пука, нека си рисуват хората.

  Искра присви замислено очи. бе й хрумнала странна идея. Двете сърчица бяха на местата, където краката й имаха счупвания. Коляното на левия крак и прасеца на десния. Тоест човекът, който бе рисувал, бе запознат с нараняванията й. Лекар? Лекар да рисува сърчица. Това бе абсурдно. А какво означаваха тези сърчица? Любов, какво друго. Възможно ли бе някой от медицинския персонал да се е влюбил в нея и чрез тези рисунки да показва чувствата си? Трудно й бе да си представи, че в сегашното си ужасно състояние би могла да представлява интерес за някой мъж. Все пак, макар и натрошена, измъчена и прикована към легло, Искра си оставаше симпатично момиче. Леко се постресна, но същевременно започна да я гложди любопитство.

  Когато майка й дойде на свиждане, Искра попита:

  – Мамо, отдолу на петата на левия ми крак има ли нарисувано нещо?

  – Да, червено сърчице. Кой рисува по теб, миличка? Това вече започва да ме притеснява.

  – Не знам, мамо. Някой шегаджия може би. Няма страшно, нека си рисува. Нека ме разкрасява, ха-ха. – Искра вече нямаше никакво съмнение, че „художникът“ познава болните й места – петата й се бе раздробила при падането и се бе наложило да я стабилизират с пирони.

  – Ти как разбра, че се е появило сърчице отдолу на стъпалото ти – попита възрастната жена, бърчейки подозрително вежди. Няма как да видиш…

  – Просто ми хрумна, че е възможно. Но стига сме говорили за глупости. – В крайна сметка Искра успя да успокои майка си, но себе си не успя да успокои. Чувстваше се застрашена, все едно е обект на нездрав интерес. Въздъхна. Не й стигаха мъките, а сега и това. Реши да се опита да хване натрапника, като от време на време се прави на заспала. Само че каквато бе сънлива напоследък… Трудно, трудно щеше да се справи с тази задача. Десет минути по-късно, докато се унасяше, си помисли, че следващото сърце ще е на бедрото на десния крак, където пукнатата по дължина кост създаваше много неприятно болезнено усещане. Клепачите й станаха безкрайно тежки и бавно се затвориха. Сънищата, които дойдоха, не бяха хич приятни.

  Мина цяла седмица без сърчица и Искра си помисли, че всичко е приключило. Възстановяването й вървеше добре. От лекуващия си лекар разбра, че след няколко седмици ще започнат да я изправят на крака и да я учат да се придвижва с проходилка. След свалянето на превръзките, ако се чувствала достатъчно стабилна и гръбнакът не й създавал проблеми, щели да й позволят да ходи с патерици. При мисълта, че скоро ще може да става от леглото и да се движи, Искра се разтрепери от вълнение. Заричаше се да проявява усърдие в рехабилитацията. Мечтаеше да се възстанови възможно най-бързо.

  След събуждането си един следобед видя ново сърце. Както бе очаквала, то бе украсило бедрото й. Тя се нацупи. Някой, който бе добре запознат със здравословното й състояние, си правеше тъпи шегички с нея. Що за извратен обожател! Да се промъква като долен крадец и да драска, когато тя е най-безпомощна, когато спи!

  Дали не бе някое старо гадже от училището?

  Не желаеше да разпитва другите пациентки в стаята. Те явно обичаха да се правят на ни чули, ни видели. Кой знае как й се присмиваха зад гърба. Гаднярки. Да, време бе да се оплаче на шефа на отделението. Защо ли се бе помайвала, а още от самото начало не бе направила това?

  Тъкмо обясняваше на една от сестрите, че иска да говори с шефа на отделението по случая със сърчицата, когато до леглото й се приближи жена на около шейсет години. Изглеждаше притеснена.

  – Моля да ме извините, госпожице. Чух какво говорите със сестрата. Внукът ми е виновен за сърчицата. Много съжалявам. Това няма да се повтори, обещавам.

  – Какво? – попита учудено Искра.

  – Внукът ми Мони рисува сърчицата. Веднъж го видях какво върши и му се скарах, но той продължи. Много е непослушен. Трябваше да ви кажа, но… съжалявам.

  – Внукът ви?

  – Да, той е на шест години. Ходим с него на свиждане на сестра ми, тази жена до прозореца.

  – Е, няма нищо. Не е извършил престъпление все пак.

  – Радвам се, че не му се сърдите. Той е душичка, само дето е непослушен.

  – А той защо е рисувал точно сърчица? – попита Искра.

  – А, детски му работи. Каза, че приличате на Спящата красавица. Нали разбирате, от приказката. Харесва ви. – Жената се подсмихна. – Даже ми каза, че когато порасне, ще се ожени за вас. Така каза: „ще се оженя за тази какичка“.

  – О, много мило. Само се опасявам, че ни е голяма възрастовата разлика, двайсет години, ха-ха.

  – Е, все пак сте по-малка от майка му – каза тя с усмивка и извърна глава. – Мони, ела да се извиниш на жената.

  Едно русо хлапе надничаше иззад отворената врата на стаята.

  – Мони, ела и се извини на жената – повтори бабата.

  Детето плахо пристъпи напред, изчервено до уши и с наведена глава.

  – Извинявай, че рисувах по теб. Повече няма да правя така.

  – Добре, не ти се сърдя – каза Искра благо, после присви замислено очи. Попита: – Мони, ти защо нарисува сърчицата точно на тези места? – Тя посочи гипсираните си крака, които стърчаха изпъната над леглото.

  Детето се ококори неразбиращо, после отвърна:

  – Ами… защото там те боли.

  – Ти как разбра?

  Малкият сви рамене.

  – Не знам. Усетих. Помислих си: „каката я боли там“.

  – Е – подхвана бабата, – ние с кандидат-женихът ще тръгваме. Хайде, Мони.

  Мони махна на Искра и се изстреля като тапа към коридора.