(нещо като пътепис)

     След като в продължение на няколко месеца счетоводителите ни си играха на "тука има тука нема" по въпроса с командировките, най-накрая оцеляхме най-упоритите; такива като мен, дето не им пука (почти де), че някой бил скрил писмото на ректора, с което разрешавал да ни бъде платена поне таксата участие (100 лв за ранни записвания и 150 лв - за по-късни).

     И спането почти го бях уредила на половин цена. Някаква мацка от БАН сто пъти ми звъня да ми каже да сме спели с нея в двойна стая, уж за по-евтино. Накрая, точно преди заминаването, пак ми се обади с хиляди извинения, ама щяла да вземе сестра си със себе си, та да не съм се сърдела. И беше измислила много сложна схема за плащане, според която аз да съм спяла в единична стая, пък съм щяла да платя като за в двойна. Теглих й една на ум и се разрових из нета. Бинго! Някакъв си хотел "Слънчоглед" беше порастнал точно до мястото на симпозиума ни!

Изгубих доста ценно време да се колебая  и да правя тънки сметки за low cost пътуване със самолет и докато това-онова времето си мина и пак трябваше да прибегна до скъпите автобусни билети. "Докато правехте тези номера, самолетът ви излетя" - както се казваше в един стар виц.

     И така, хващайки нощния автобус, нарамила под мишница тубуса с постерите, ей ме на - на път за Златни пясъци. Златни пясъци през октомври. Добре че авобусът беше полупразен, та се протегнах на две двойни седалки да поспя. Към Шумен някъде една от пътничките се паникьоса да не би да сме стигнали Варна; слезе, качи се пак и вдигна на крак заспалия автобус. Вънка - пълен мрак. Успокоиха я, че Варна е следващата спирка. Казах на шофьора да ме спре на Златните. Добре де. Ами като повече от 20-30 години не бях идвала тук!? Свалиха ме на някаква спирка и автобусът замина. Беше след дъжд, но никак не беше студено. Все още - пълен мрак наоколо и сенки на дървета, които очертаваха пътя по посока към бариерата. Окото на камерата за наблюдения в будката на пазача ме фиксира безстрастно. В будката нямаше никого. Спрях да разгледам картата на комплекса, но колкото и да се взирах, не откривах нито "Слънчоглед"-а, нито другия хотел, където щеше да бъде симпозиумът.

     Дълбоко вдишах мириса на влажен бор и тръгнах напред. Все някое такси щях да срещна, по дяволите!

И ей ми на среща - един господин! Страхотно изтупан, доколкото можах да видя, с костюм, риза, вратовръзка. Явно му заприличах на някоя току що изтървана от летящата чиния - с този тубус, с тази чанта на рамо, защото спря и ме изгледа продължително. Заговорих го, разпитах го и той с учудване заяви, че хотелът, който търся, бил на 5-6 километра оттук. Може и да е имал съвсем добри намерения, но хич не му повярвах, когато започна да настоява да сме се отбиели за един час в близкия хотел, докато се развиделяло. Трябваше да повторя и потретя с патос, че "имам задачи и непременно трябва да си намеря хотела".

     И така, обърнах му гръб и - ходом марш обратно през портала на комплекса. Далече от мен мина шумна групичка чистачки, но докато да ги настигна и да ги попитам за пътя, те потънаха някъде в тъмнината.

     Разбудих един нощен пазач на паркинг, който подробно ми обясни откъде да хвана автобус, докъдето ми тряваше. Май беше първият автобус за деня. Контрольорката, още сънена, ми подаде билтчето и ме попита не съм ли дошла на изпит случайно; наблизо бил Варненският свободен университет и студенти пристигали за изпит.

     Слава Богу, пред входа на хотела, пред който слязох, имаше огромна табела за Симпозиума. На прав път бях! Не бях се изгубила! Хлътнах във фоайето. Ужас! Сякаш още от времето на соца никой не беше го ремонтирал! Вехти мебели, тъжна и унила обстановка. Момчето на рецепцията сънено обясни, че Симпозиумът почвал към девет.

Дадох бързо на заден и по уличките и по табелките много лесно си намерих "Слънчоглед"-а. Посрещна ме любезна девойка. Не бяха си записали резервацията ми, но хотелът беше абсолютно празен. Само аз - в целия хотел! Легнах и заспах като отсечена докъм 9 без 15.

     Хладнокръвно изслушах встъпителната лекция. Моя. Дума по дума. Възползвайки се от факта, че работя почасово в една частна фирма, която бясно го ухажва, лекторът - водещ професор в неговата си област, не се посвени да поиска фирмата (т.е. - от мен) да му напише презентацията на тема: "Съвременни тенденции в развитието на...". Няколко часа преди да отпътува за морето ми се обади по телефона да му пообясня някои неща по слайдовете. Но не ме беше виждал. Стори ли ми се, че погледът му за миг се спря върху мен и направи смътна връзка между мен и въпросната фирма? Хладнокръвно изслушах как колегите му го превъзнасят каква страхотна лекция е прочел!

     Следобеда беше битката с постерите - онези, които мъкнех в прословутия тубус. В чужбина на тези неща се обръща подобаващо внимание. Това е труд на цял колектив, получени са някакви резултати, дадени са немалко пари, за да се отпечатат цветно на формат А1... Тука постерите се окачват и след няколко часа се откачват; идва ред на следващите... Като по-млада за мен беше и много старание, и много вълнение да представям работата си на постер. Сега вече гледам с насмешка на побългаряванията в българската нАука.

     Откраднахме си 1-2 часа, за да потърсим и морето. "Потърсим" е точната дума. Намирахме се в курорт, плътно застроен с всевъзможни хотели. От моя балкон се виждаше скелета на 5-входов и 5-етажен мастодонт-хотел, слизащ направо в морето. До него - разкошна бледожълта вила с подравнен райграс и склуптури. През запуснат парк с многогодишни дървета и прорасли храсталаци по изрорени неподдържани пътечки се слизаше до плажната ивица - буквално два на два метра. Едно долнопробно заведенийце димеше наблизо, но ние не се отбихме в него. Вечеряхме си в ресторанта на хотела, където ни се провеждаше мероприятието - уж по меню, специално за нас, ала почти всичко изброено в него липсваше. Унили момченца в бели ризки (сервитьорите) ни обясняваха, че не били свикнали да обслужват по толково много (към стотина) души наведнъж.

     Към морето имаше и друг достъп - покрай онзи бетонен строеж точно пред моя "Слънчоглед". Че като заслизаш по едни бетонни стъпала, от двете страни притиснат от бетонни огради, че като заслизаш, че като заслизаш, че като заслизаш... За да се озовеш пак на плажна ивица два на два. Сигурна съм, че през лятото само летуващите в хотелите на плажната ивица имат шанс да видят що е то море; онези от по-задните линии хотели могат само да го миришат и да се плацикат в басейнчета към хотелите.

     Персоналът в "Слънчоглед"-а беше много любезен. Гледаха ме с любопиство как така съм се откъснала от групата на Симпозиума и самосиндикално съм дошла в техния хотел. А той си беше доста приличен, новичък, чистичък, като изключим, че банята се наводни още с първото ми къпане, а и тоалетната не се оттичаше, въпреки че обилно я поливах с подвижния душ.

     Последният ден заваля. Тъжно есенно море, тъжни сиви улици, тъжен запуснат парк... Повечето народ не дочака края на събитието. Великите капацитети в своите си области обикновено прочитат лекциите си и отлитат след няколко часа. Аз обаче трябваше да остана до края - шефката ме беше помолила да прочета нейния доклад - последния в програмата от последния ден.

     Организаторите тъкмо се надяваха, че ще свършим по-рано, но аз ги изненадах, че трябва да ме изслушат и мен. До мен седна един белокос старец с шавливи черни очи и докато аз хъка-мъка, успя да ми пробута две негови книги, всяка за по пет лева, по тема, която изобщо не ме интересува, та даже и заяви, че като дойдел в София, щял да ме препитва по материала. Хем се ядосах вътрешно, че ме изнуди така, хем пък си казах: "Пенсионер човек - жив дявол. Халал да са му 10-те лева".

     Шефката ми сама си е виновна, че ми изпрати по имейла лекцията си 20 минути преди да тръгна за автогарата! Ако я бях прочела, поне щях да я резюмирам и да пропусна доста от писанията й, с които изнервих заелите стартова позиция малцината останали в залата.

      Накрая колеги от Плевен ме взеха в служебното си бусче и ме хвърлиха на автогарата във Варна дори по-рано, отколкото очаквах, така че можах дори да си презаверя билета за по-ранен час!

      Та така със съвременните тенденции в развитието.