Беше книга. Непокътната – в която човекът четеше. Четеше от самото си рождение. Четеше през целия си живот. Прочете и за деня на смъртта си... Всеобхват. Не истина, не минало, не настояще... Имаше игра...
Игра като неправдоподобен спектакъл. Истината бе измислена. Измислицата – реалност...
Човекът седеше. В бяла стая. Затворена. В нашите представи няма такава – иззидана без прозорци и врата. С човек. Бе попаднал в нея. Човекът не познаваше нищо. Не знаеше за света. Не бе общувал със себеподобни. Дали чувстваше – бе неизвестно.
Имаше някъде горе един процеп - решетка - виждаше се безкрайно черно пространство, понякога в него изгряваха звезди. Човекът си изгради
Представа за тях. Харесваше ги. Обичаше, когато ги има. Но всичко това е изразено с наши думи и представи. Истината бе измислена...
Дълги часове мисълта му се губеше. Първичният дух опознаваше собственото “аз”. Пътуваше в черното. Имаше сякаш и музика в него.
Веднъж той реши или по-точно несъзнателно започна да мисли и подрежда в ...